Сан Антонио де Ареко, 11 март 2024, понеделник
Най-големият проблем на пътуващия човек обикновено е времето. Всичко останало може поне донякъде да бъде контролирано (е, добре де, почти всичко), но лошото време просто се случва и може тотално да ти изпорти екскурзията. Ние обаче имаме изпитана процедура за справяне с лошото време: при прогноза за дъжд дъщеря ни Алекс изпълнява слънчев танц и, да ви кажа, почти винаги работи. В неделя вечерта с притеснение гледах прогнозата за следващия ден, защото бях организирал екскурзия до Сан Антонио де Ареко, а даваха да вали целия ден. Затова за всеки случай писах на Алекс да изпълни въпросния вълшебен танц и тя обеща да се постарае.
На следващия ден точно в осем и тридесет пред охраняваната ни крепост ни чакаше Давид, приветлив мъж на средна възраст с чуплива кестенява коса, с много модерен ван Мерцедес. „Започваме добре,“ помислих си, още повече че Давид не беше надул климатика и в колата атмосферата беше чудесна. Натоварихме чантите си с дъждобраните и водоустойчивите обувки, които за последен път бяхме използвали на ледника Перито Морено, и потеглихме на север. Небето беше облачно, но още не валеше. Пътувахме съвсем нормално – трафикът беше плътен, но задръствания нямаше и в двете посоки.
Официалното име на града, към който пътувахме, се нарича Сан Антонио де Ареко, но всички си му казват Сан Антонио. Намира се на малко повече от сто километра от Буенос Айрес и е известен като столица на гаучосите, както наричат тук еквивалента на каубоите. Гледах пейзажа навън, земята беше плоска като тепсия и беше покрита с малко поувехнала след лятото растителност. Не виждах знаци за някакво земеделие, явно наблягаха повече на животновъдството.
Пристигнахме в центъра на Сан Антонио към 10:30. Там вече ни чакаше представител на фирмата Areco Tradicion, която беше организирала екскурзията. Той ни представи на Жулиета, нашата екскурзоводка за деня. Въпреки италианското си име и каубойската си шапка Жулиета приличаше на жена, която човек би очаквал да види в Мюнхен или Нюрнберг – руса, синеока, със здрави ръце и ведро отношение към живота. Говореше чудесен английски, който каза, че е научила в гимназията. От първия момент Жулиета ни пое като ураган и ни понесе през Сан Антонио. Самият град e колкото Ел Калафате или Колония, но е далеч по-спокоен от тях – даже бих казал направо заспал. На централния площад, оформен като квадрат, нямаше жива душа. Засега дъжд не валеше, но бурята се усещаше във въздуха.
Жулиета искаше да започнем веднага тура, но ние със стонове помолихме да спрем в местно кафе, защото телата ни копнееха за кофеин. По неизвестни причини отново поръчахме капучино, което отново се оказа същата безвкусна боза. Явно сме непоправими оптимисти да очакваме различен изход при положение, че явно аржентинците са кафеени екстремисти. Все пак съживихме душа и поехме към селската, пардон, градската църква, която е прилично голяма за размерите на градчето. Оттам тръгнахме по различните работилници, съчетани с магазини. Традиционните занаяти на гаучосите са свързани с конете и всичко свързано с бита около тях. Кожарите правят седла, ремъци, портфейли, обувки, чанти и какво ли не още от кожа. Аз се уредих с чудесен портфейл, а Диди след дълъг размисъл инвестира в модерна чанта от кравешка кожа. Може да е сигурна, че в Европа никой друг няма като нейната чанта. В съседният магазин пък имаше най-различни типични дрехи и шапки, направени от тежка вълна. Аз премерих една шапка, която ме караше да изглеждам като Салвадор Дали в най-креативния му период, само един мустак ми липсваше. Лично мен ме впечатлиха най-много майсторите на сребърна бижутерия. Отидохме в работилницата на един от братята Драги. Тяхната история прилича малко на историята на братята Даслер в Германия: първо работели заедно, а след това се скарали и се разделили, а сега работилниците им са една до друга. Запознахме се с Хиеронимо, усмихнат младеж, който беше завършил гемология в Буенос Айрес и после дошъл да работи в Сан Антонио като калфа на майсторите. В момента той ковеше сребърна чаша за мате, местният чай, за който ще ви разкажа след малко. Хиеронимо търпенимо отговори на всичките ми въпроси – ако още не сте го разбрали, аз съм си любопитко по природа – и ми показа много красиви сребърни катарами за колани и дръжки за ками, които гаучосите носят отзад в коланите си. Все пак името „Аржентина“ идва от argentum, латинската дума за сребро. В миналото гаучосите определено са имали нужда от оръжие, тъй като били често нападани от местните племена, които често отвличали и жените им. Днес от тези племена не е останало практически нищо, но много от местните имат гените им.
В момента, в който приключихме с работилниците и се насочихме към колата, заваля дъжд. В началото паднаха няколко едри капки, които вдигнаха прах, но после заваля стабилно. „Няма що!“, помислих си обезсърчено, но се оказа фалшива тревога. Когато стигнахме в естанцията Ареко, която се намира на пет-шест километра от града, дъждът пак спря, но аз за всеки случай си останах с водонепромокаемите обувки, колкото и да ми беше топло с тях. Жулиета погледна към небето и каза:
– Ако искате да яздите коне, сега е моментът, че после не се знае.
Искахме, разбира се. Изглеждащите много натурално гаучоси от естанцията ни помогнаха да се качим на конете, показаха ни как да боравим с юздите и потеглихме след един от тях през пътеки във високата трева. Моят кон се казваше Тушардо и явно не му пукаше много коя юзда дърпам, защото си ходеше, накъдето си иска. Добре, че това обикновено беше в правилната посока. Освен това два пъти спира за пит стоп (естествена нужда), явно предишната вечер беше прекалил с фуража. Но самата разходка беше много приятна и ни даде възможност да усетим пампата с нейните миризми и цветове отблизо.
След това отидохме в столовата на естанцията, където ни чакаше поредният обилен обяд. Ели погледна жално към Жулиета и ѝ каза:
– Не съм вегетарианка, ама не мога да ям повече месо…помощ!
Жулиета успокоително каза:
– И аз съм на същия хал. Не се притеснявай, ще им кажа да направят за нас двете нещо вегетарианско.
Цялата храна – и вегетарианската, и месото – се оказа невероятно вкусна. Имаше всякакво месо, включително дреболии, които аз много обичам. Всичко това беше обилно подплатено с много добро червено вино. Докато хрускахме, та ушите ни пукаха, успях да поразпитам Жулиета за нейното житие-битие. Оказа се, че е местна, учила в Буенос Айрес, но после се прибрала. „Пампата дърпа много силно назад“, усмихна се тя. Имаше един син в последен клас в училище, който искал да стане автомобилен механик. Много му харесвало да се рови в двигатели.
– Не трябва ли да ходи в казарма? – попитах.
– Не, у нас няма задължителна военна служба от 1995 година. Отмениха я след убийството на един млад войник от аржентинската армия, бяха го тормозили сержанта и лейтенанта му.
Навсякъде е същото, помислих си, казармата е мегапростотия, а най-много го отнасят младите войници. Попитах Жулиета и дали е била в Европа.
– Само във Франция. – отговори тя. – Трябваше да изкарам един месец като студентка, но хората в Париж се отнасяха много зле с мен. Бяха студени и ме обиждаха. Накрая ми писна и се прибрах по спешност след две седмици.
Казах ѝ, че това не ме изненадва, парижани не са известни като най-дружелюбните хора. Светът наистина си е все същият.
След обилната храна Жулиета ни попита дали искаме кафе, но ние помолихме за мате, което ни беше сервирано аламинут. Матето е чай, приготвян от билката йерба мате, в която има солидно количество кофеин, така че не е изненадващи, че въпросната напитка има тонизиращо въздействие. Отварата с листата се поднася в тумбеста чаша и се пие през сламка, наречена бомбила. Дотогава не я бяхме опитвали и Жулиета наблюдаваше с интерес реакцията ни. Мате се поднася много топъл, почти врял, и е много горчив. Цялото това съчетание има много внезапно влияние върху небцето и езика, което кара повечето хора да се опулят. Е, опулихме се и ние, човещинка си е. Мате наистина освежава, но не бихме заменили кафето с него.
След обядът отидохме в голям коридор на ръба на сградата, покрит от висок свод. Там бяха сложили столове за туристите, а отпред излязоха трима юнаци с китара, акордеон и сериозно изглеждащ тъпан. За моя изненада изсвириха много алтернативна версия на песента на Грей Джоунс Либертанго. После мъж с шапка като онази, която мерих в града, и жена с местна носия изпяха тъжна народна песен. Доколкото разбрах с моя протоиспански, историята беше за гаучо, който хванал жена си с друг и затова я пронизал с камата, но после му било много мъчно. Накрая танцувахме ние. Танцът беше типично каубойски с хващания за ръка, приклякания и минаване под тунел, но като цяло беше голямо забавление.
Програмата във фермата завърши с представление на гаучо и неговия кон. Животното наистина имаше пълно доверие на господаря си – повдигаше крак, лягаше, следаше го във всичко. Никога не съм виждал такава синергия между човек и животно, наистина много впечатляващо. Жулиета ни каза, че това били техники на конекрадците, за да накарат животното, което се опитват да отмъкнат, да не вдига шум. Каквито и да са тези техники, явно работят.
Закарахме Жулиета до Сан Антонио и, докато си взимахме довиждане, заваля. Валя ни проливен път по целия път до Буенос Айрес където, естествено, се набутахме в огромно задръстване. Това обаче нямаше значение – нямахме конкретни планове за вечерта, вече бяхме изкарали един чудесен ден в пампата, а на следващата сутрин заминавахме за Игуасу.
Пуерто Игуазу, 12 март 2024, вторник
На следващият ден тръгнахме към летището още в 5:30, защото самолетът ни излиташе в 8:00. Планът беше прост: пристигаме в Пуерто Игуазу в десет сутринта, оставяме багажа в хотела и отпрашваме към водопадите. Да, ама не, както казваше Петко Бочаров. Дъждът не беше спирал през цялата нощ, а пътищата се бяха превърнали в истински порой. Добрахме се някак си до летището, чекирахме багажа си и се отправихме към проверката за сигурност. Таман стигнахме до лентите и една униформена служителка сложи отпред въжета и каза нещо на испански, или по-скоро го изкрещя. Всички пътници започнаха да се оглеждат, нещо се случваше. Погледнах единственото табло в залата, което беше с размерите на пощенска марка и на него заминаващите полети едва се виждаха. Няколко полета бяха маркирани като отложени. Скоро и други ги последваха, а един-два дори бяха отменени. Нашият полет още стоеше. Никой не обявяваше какво се случва, а опашката зад нас ставаше все по-голяма. Поех иницативата и потърсих гишето Информация, където седеше скучаеща служителка. Тя ми обясни, че всички полети са отложени заради бурята и по-скоро заради това, че е гръмотевична и има опасност за самолетите.
– Какво да правим? Ще летим ли? – попитах аз с трепет в гласа.
– Чакайте. – сви рамене тя. – Ако полетът ви не е отменен, ще летите. Скоро ще стане ясно.
„Скоро“-то се оказа след около час и половина, когато започнаха да пускат през проверката за сигурност някои полети. За наша огромна радост нашият полет се оказа между тях, така че скоро бяхме пред вратата на полета ни. Само че там полетът ни все така беше отбелязан като отложен. Разбира се, никой не си даваше труда да ни уведоми какво се случва, а навън се чуваха страховити тътнежи. „Е, каквото за всички турци, такова и за крив Хасан“, казах си аз и започнах да правя сметки за алтернативни маршрути към Игуасу или дори направо към Рио в случай, че не отворят летището. Около мен навярно същото правеха още стотина души. След още час и нещо една служителка дойде и отвори вратата. В този момент тя ми се видя като ангел небесен. Докато се качвахме в автобуса и после по стълбата на самолета, ужасният порой се беше намалил до няколко капки, така че дори не се наложи да си сложим качулките. Настанихме се и започнах да се моля да излетим по-скоро, докато бурята не се е завърнала. Разбира се, оказа се, че нямаме разрешение за това, така че почакахме още половин час. Започваше да ни става навик.
В крайна сметка излетяхме точно по обяд и кацнахме в Пуерто Игуазу. Бързешком се качихме в колата, която ни чакаше, и поехме към хотела да оставим багажа си. Пътят беше прав като стрела, а от двете му страни имаше гъста джунгла. Шофьорът ни не говореше и дума английски. През цялото време не надвиши петдесет километра в час, а когато го погледнах въпросително ми посочи една камера за скоростта. Явно навсякъде има ограничение, защото се минава през резерват. Стигнахме до хотел в три часа следобед и, докато се чекирахме, служителката каза:
– На ваше място бих тръгнал към водопадите веднага. Паркът затваря в пет, а дотам има половин час път.
– Как така в пет? – почти изпищях аз. – На уебсайта им пише в шест!?!
– В пет затварят. – увери ме тя. – Да викам ли такси?
И така в три и половина бяхме на касата на парка. Беше отворен до шест, при което аз мислено се потупах по рамото и обещах да смъмря дамата в хотелата за това, че ми изкара акъла. Купихме си билети и скоро чакахме влакчето, което тръгва от входа и спира на различни спирки, откъдето човек може да се наслаждава на гледката.
Навярно сте виждали снимки или видео от водопада Игуасу. Всъщност е неправилно да се каже, че е един водопад – това е по-скоро структура от много водопади, които са подредени в стълба един над друг и заедно образуват най-голямата система от падаща вода в света. Затова и човек може да гледа различните нива от различен ъгъл. Гледката на падащата вода, съчетана с титаничния грохот, е разбира се, потресаваща, но ще ви призная нещо: от разказите на други хора очаквах да е нещо наистина потресаващо, а тя беше просто удивителна. „Уау!“, така да се каже, но не е нещо, което чак да промени представите ти за природата. Тук трябва да отбележа, че за съжаление спирката за изгледа към Дяволското Гърло, който със своите 82 метра е най-високият от водопадите, беше затворена за посещение, защото джунглата беше покрила релсите, така че за съжаление не можахме да го видим. А може би и фактът, че бяхме видели Торес дел Пайне и ледника Перито Морено в седмицата преди това беше променила донякъде представите ми за величие. Не ме разбирайте грешно, гледката е феноменална. Особено ми хареса дъгата, която се образува над падащата вода. Това, че дойдохме по-късно, си имаше и своите предимства: имаше много по-малко туристи и можехме да снимаме на воля, без в краката ни да се мотаят тълпи китайки.
Щракахме в захлас, запълвайки гигабайти в паметта на телефоните ни, чиито батерии, слава Богу, бяха добре заредени. После продължихме към втората спирка, но, когато стигнахме до пътеката, тя беше преградена с верига и на нея беше поставена табела „Затворено – последен вход 16:45“. Ели изстена, а аз погледнах часовника си – беше 16:47. Не беше честно – можеше да укажат до колко часа пуска всеки вход, затова взех бързо решение:
– Прескачаме! – и подкрепих думите си с действия.
Индианците дисциплинирано ме последваха и скоро топуркахме по пътеката в посока водопада. Тъкмо завивахме по него, когато се сблъскахме с група други туристи, придружавани от парков рейнджър, който явно беше техен приятел. Той ни погледна подозрително и попита:
– Вие пък откъде се появихте? Тук е затворено.
Мислех да го попитам защо те са там, щом е затворено, но вместо това сложих най-блестящия си ореол, почесах се между крилцата на гърба и казах с възможно най-убедителния си глас:
– Ние бяхме на една от съседните пътеки. Никой не сме видели.
Знаех, че паркът е много голям и че не е възможно един човек да обхване с поглед всички алеи. Рейнджърът ми хвърли един от онези „я не ме будалкай“ погледи, но реши да не се заяжда и каза:
– Добре, ама бързо, до шест часа трябва да сте на входа!
Обещахме в един глас да бъдем добрички и продължихме да гледаме невероятния обем падаща вода и да снимаме. Точно в шест часа с изплезени езици се класирахме на входа, където ни чакаше таксито, което ни и докара. В седем часа, изкъпани и освежени, вече смучехме мохито на басейна на хотела. В този момент чухме познатия сигнал на Вайбър и глас, който каза високо на чист български:
– Абе, и сега къде ще вечеряме! Гладна съм!
Оказа се, че с нас в хотела има 40 българи. Няма бягане от нас, ей!
