Фос де Игуасу, 13 март 2024, сряда
На следващия ден се наспахме добре, закусихме и отидохме във фоайето, където вече ни чакаше кола. Идеята беше да прекосим в Бразилия, да разгледаме водопадите от тяхната страна и следобяд да летим от Фос де Игуасу за Рио, последната стъпка в нашето пътуване. От фирмата, която организираше трансфера, ми обясниха, че на границата обикновено има задръстване, затова не е добра идея да се минава с кола. Поради тази причина те приложиха малък трик: закараха ни с кола до аржентинската страна на границата, където ни чакаше бразилският ни шофьор Себастиано. Той ни поведе към офиса, където проверяваха паспортите на пешеходците, и мина заедно с нас. Цялата процедура отне десетина минути. Като гледах опашката от автомобили прецених, че сме спестили поне час и половина. Оттам Себастиано ни качи в приличен ван Хюндай и запрашихме към входа на парка. По време на пътуването се разговорихме с него – Себастиано се оказа много симпатичен и интелигентен човек. Английският му не беше на много високо ниво, но беше достатъчен, за да се разбираме. Обясни ни какво да правим в парка и ни разказа за семейството си. Показа ни снимка на малката му дъщеря, която танцува балет, и обсъдихме ситуацията с футбола в Бразилия. Когато паркира, се разбрахме да се чакаме на същото място два часа преди полета.
Предварително мислихме доста дали да се качваме на хеликоптер, за да разгледаме водопадите отвисоко, но ни спряха две неща. Първо, полетът с хеликоптер е много кратък и не е гарантирано, че ще получиш място до прозореца. Второ, полетът за четирима струва колкото полет от Виена до Лондон и обратно. Затова решихме да заложим на сафари с бърза лодка и аз купих билетите предварително.
За разлика от аржентинската страна в бразилската за придвижване няма влак, а двуетажни автобуси. Скочихме в един от тях и слязохме на спирката за Макуко сафари. В началото трябваше да се качим на малко открито влакче, теглено от джип, с което да прекосим джунглата до реката. Докато чакахме се насъбраха и други туристи. Имаше от всякакви националности: възрастни японки, американци, испанци, холандци… Една испанка на трийсетина години говореше високо, сякаш искаше да я чуят чак в Мадрид, откъдето явно беше, и имаше нокти, на които би завидял всеки керкенез. Не знам дали съм ви казал, но в превозни средства аз имам магическата способност да привличам такива шумни индивид да сядат до мен. Ако не е креслива испанка, то ще е поне ревящо бебе. И сега се получи така – испанката седна, разбира се, точно пред мен, и ми пречеше да чувам обясненията на рейнджъра, който седеше до шофьора. Въздъхнах, защото знаех, че няма смисъл да се опитвам да се разбера с нея. Съдба, какво да правиш. За щастие скоро слязохме и рейнджърът ни поведе пеша по пътеката. Джунглата там е тучна и гъста, но не може да се сравнява с Дъждовната гора, която видяхме в Куинсленд, Австралия. За съжаление не видяхме много от месната фауна с изключение на няколко много пъстри пеперуди, и много оси, които ни гонеха с очевидната надежда да жилнат някого. Крайната ни дестинация беше „пристанището“, откъдето тръгваха бързите лодки. От фирмата бяха направили доста масивна структура: на височината, където пристига влакчето, има съблекални и магазин, а за слизане до брега е конструиран масивен асансьор. Тук е моментът да кажа, че изборът ни за дрехи за пътуването с лодката беше дори по-труден от този за Перито Морено. Навсякъде ходили на сафарито казваха, че всичко трябва да е добре опаковано, защото водата прониква навсякъде. Ние просто оставихме всичко – включително и телефоните – в гардероба и, издокарани по къси гащи и сандали, се насочихме към лодката с идеята просто да се насладим на изживяването. Това, което никой не ни каза, е че съвсем спокойно човек може да отиде бос и по бански. Е, все пак не бяхме като двете японки, които се бяха опаковали от главата до петите в жълти гумени мушами и шапки и приличаха на извънземни канарчета. Качихме се в лодката и за мое неудоволствие видях, че устата испанка с хищните нокти е на два реда от мен. Какъв е тоя моя късмет, наистина не знам. Тази жена не спря да мели, сякаш животът ѝ зависеше от това. Скоро обаче ломотенето ѝ беше заглушено от тътена на водопада, към който пилотът на лодката ни насочи с бясна скорост. Ясно, че го правеше за шоу на туристите, но очевидно му доставяше и удоволствие. Минахме съвсем близо под бялата пяна на един от водопадите, при което, разбира се, всички получиха по една солидна баня (за малко щях да кажа „безплатна“, но се сетих, че човек трябва да плати доста прилично за сафарито). Туристите в лодката пищяха неистово, индианците до мен също и в един момент се усетих, че пищя и аз. Неизбежно е. Във всеки случай преживяването е много натурално и си заслужава.
Когато слязохме от лодката ни, късите панталони и тениските ни бяха сякаш са минали през центрофуга, а сандалите ми тежаха половин килограм повече. Изстискахме ги, доколкото можахме, нахлузихме джвакащите сандали и отидохме да си купим снимки от преживяването. На тях всички изглеждахме – и бяхме – мокри и щастливи.
На връщане се разговорихме с момчето, което беше екскурзовод на влакчето през джунглата. Казваше се Франсиско и беше тръгнал да прави професионална кариера във волейбола, който в момента реално надминава футбола като национален спорт на двестамилионната Бразилия. Играеше в юношеската формация на местния отбор, но мечтаеше да го забележи някой от големите отбори. Беше много изненадан, че познаваме някои от известните играчи на бразилския национален отбор и че сме ги гледали на живо, но беше чувал за успехите на българите. Надявам се да успее да постигне това, към което се стреми.
Настанихме се да чакаме автобуса под козирката на спирката, когато Иво изохка.
– Какво става? – поинтересувах се, щото все пак се грижа за здравето на индианците.
– А, нищо, успя да ме жилне една оса. – това изявление беше придружено с ппожелание към майката на осата, което поне според мен не би могло да бъде осъществено по чисто технически причини.
За щастие ужилването нямаше съществени последствия и благополучно стигнахме последната спирка на автобуса. Оказа се, че там особени гледки няма, но за сметка на това имаше добър ресторант, където си поръчахме местни деликатеси и бира. Човек винаги трябва да е добре хидриран в тая жега. Все пак накрая успяхме да видим водопада от следващата спирка. Откровено казано, гледката не ми се видя много по-различна от тази от аржентинската страна. Пощракахме, поцъкахме и си тръгнахме.
След като излязохме от парка се насочихме към намиращия се наблизо парк за птици, за който бях чел много добри отзиви. Себастиано вече ни беше помогнал да купим билети сутринта и аз почнах да ги търся в чантата ми.
– Няма ги.- смотолевих.
– Как така ги няма? – поинтересува се Ели, като че ли можех да дам смислен отговор на този екзистенциален въпрос. – Пак ли изчезна нещо?
Разбирате ли, при мен нещата имат навика да изчезват. Не ме питайте как става – просто се изпаряват. В един момент са там, а в следващия – пуф! – ги няма. Сякаш си имам своя собствена черна дупка, в която нещата потъват. Прави ми впечатление, че въпросната черна дупка става все по-гладна с напредване на възрастта ми. Понякога обаче тя милостиво изплюва погълнатите неща обратно. Така стана и в този случай – оказа се, че съм прибрал билетите в непромокаемата чантичка при документите. Кълна се, че първо там проверих и ги нямаше!
Паркът за птици се оказа голям, много интересен и чудесно организиран. Птиците бяха разделени в оградени с мрежа пространства, между които се минаваше само през затворени с две врати буферни зони. Едната врата можеше да се отвори само когато другата е затворена. Това явно се налагаше, за да не могат да минават птиците в друго отделение. И наистина – на папагалчетата едва ли щеше да им е много весело при хищниците. Иначе топическите птици са в изумителни цветове. Имаше яркочервени водни птици, изумруденозелени какаду и някакви други сладури в оптимистична жълта премяна. Най-много се забавихме при папагалите. Докато повечето от тях висяха по клоните, оглеждаха се наоколо с изпулени и говореха на някакъв техен си език (предполагам, че се присмиваха на туристите), един с леко проскубан вид седеше в ъгъла да мрежата и с тъжен вид чоплеше някакъв боклук. Ели притеснено попита момчето в униформа, което седеше наблизо:
– Този да не би да е болен или много стар?
Момчето показа белите си зъби в широка усмивка и каза:
– А не, тоя си е такъв, обича да седи на земята. Мързи го да лети навярно.
За съжаление не можахме да пием кафе в някои от уютните кафенета на парка, защото Себастиано вече ни чакаше на входа. След като ни закара на летището и си взехме сърдечно довиждане с него, отидохме да се преоблечем с дрехи, по-подходящи за полет. Багажът ни прие служителка на авиолинията ГОЛ с невероятна плитка и син лак, след което успяхме дори да опитаме и от фамозните бразилски сладкиши. Не запомних как се казваха, но бяха несъмнено фрашкани със здравословни калории. Понеже имаше доста време до полета, индианките се отдадоха на набег из магазините на летището, които се оказаха неочаквано добре заредени с интересни неща на прилични цени. Може би поради тази причина индианките не даваха признаци да са приключили и се бяха закотвили в магазин с рокли и блузи с невероятно пъстри щампи на тях, дори когато започнаха да викат полета ни. С Иво едва успяхме да ги измъкнем оттам и да ги натоварим на самолета.
Първите впечатления от летището в Рио бяха много добри – всичко беше много чисто и отлично организирано. Има специални автомати, на които можеш да платиш пътуването си до Рио, за което получаваш билетче. После го даваш на шофьор от фирмата и готово. Беше вече девет вечерта и колата ни закара до хотела в Копакабана за по-малко от половин час. Самият хотел беше отличен – все пак беше последният етап от пътуването ни и знаех, че ще сме изморени, поради което реших да се поглезим. Хвърлихме багажа набързо в стаята и излязохме да видим дали можем да намерим нещо за хапване. Беше твърде късно за сядане в ресторант, но за щастие успяхме да хванем местния супермаркет точно преди да затвори. Направи ми впечатление, че доминират стоки на глобалните фирми като Нестле и Монделез и че цените им са много солидни, направо солени. Не знам дали в по-малко туристически квартали на Рио ситуацията е различна, но ценовото ниво в Копакабана не се различава много от това във Виена.
Рио де Жанейро, 14 март 2024, четвъртък
Бях чувал какви ли не ужасни истории за неща, случили се на туристи в Рио, поради което реших да го играем на сигурно и взех двудневна екскурзия с фирма, за която всичко казваха, че е много сериозна. Бяхме се разбрали да ни вземат от хотела в 9 сутринта, за да можем да закусим на спокойствие и да се наспим. Предишната вечер обаче получих по Уотсъп съобщение от фирмата, което гласеше „Моля да ни чакате утре в 8 часа на входа на хотела.“ Нададох вопъла на човек, лишен от законно полагащия му се час сън, и попитах защо се налага тази промяна. Получих следния отговор:
– Утре сутринта в осем часа в Рио акостират два круизни кораба. Можем да стартираме и в девет, ама ако искате да сте на основните забележителности преди тях тръгване по-рано си е направо препоръчително…
Когато прочетох това, бързешком отговорих, че в осем сутринта индианското племе начело с вожда ще бъде строено и готово за тръгване.
След като подсигурихме и преподсигурихме запасите от калории на закуска се насочихме към паркинга пред хотела, където вече ни чакаше анонимен бял ван. Пред него беше застанал водачът ни Клейдистон Сантос, или Сантуш, както се произнася на португалски. Той беше дребен пъргавелко с очила и бръсната глава. Веднага ми заприлича на актьора Крис Рок в някоя от ролите му на мошеник. Скоро разбрахме, че Клейдистон не говори много английски. Нивото му беше като на български четвъртокласник, ама не отличник. Използваше уникални глаголни форми, а и със съществителните не се оправяше особено добре, така че комуникацията ни не беше особено лесна. Както ще видим по-късно обаче Клейдистон имаше други, по-необикновени умения.
Насочихме се, разбира се, първо към статуята на Исус, надвиснала над града. За целта трябваше да си пробием път през задръстванията от коли, но все пак бяхме в подножието на хълма Корковадо, издигащ се на 700 метра над града. Шофьорът ни, чието име така и не разбрах, защото пък съвсем не говореше английски и беше по принцип доста мълчалив, ни остави и отиде някъде с вана. Погледнах наоколо и разбрах, че все пак не сме успели да изпреварим напълно корабите, защото беше пълно с туристи с книжни ленти на ръцете. Опашката за влакчето, което води до статуята, приличаше на тази за дефицитни стоки по времето на комунизма. Клейдистон вдигна пръст и каза:
– Чака тук, гледа за мен и бъди готов! – и се изпари в тълпата.
И тук стана ясно първото специално умение на Клейдистон. Този човек умее да пререди всяка опашка, независимо колко е голяма, и да използва всяка пролука, за да придвижи групата си напред – безценно качество в претъпканите пространства на Рио. Той е като водата, която винаги си пробива път. Ако беше член на индианското ни племе, несъмнено щяхме да го кръстим „Тихата стъпка“.
Така че скоро пътувахме нагоре, задушевно притиснати в туристи от всякаква националност, пол и възраст. Хората си стават близки в такива ситуации, обединени от желанието да видят нещо изключително. Най-накрая се изкатерихме догоре и излязохме на платформата на статуята, откъдето се открива изглед към Рио. Тук е моментът да уточня нещо. Всички сме чували по нещо негативно за този град – че е шумен, претъпкан с туристи, комерсиален, опасен и какво ли не още. По моето скромно мнение обаче като природни дадености Рио несъмнено е най-красивият град на света. Бил съм в стотици градове на пет континента, но никъде не съм виждал такова спиращо дъха съчетание на красиви плажове, високи отвесни хълмове, разпръснати на различно разстояние от брега, и лагуни със синя вода между тях. Може би Хонг Конг донякъде може да се съревновава, но докато китайският град е просто впечатляващ, то Рио е направо удивителен. Загледан отвисоко в цялата тази красота почти забравих за статуята. А тя си заслужава да бъде погледната многократно. Висока е трийсетина метра и е много внушителна – когато човек може да я забележи, разбира се, защото човешкото гъмжило препречваше почти всички перспективи към нея. Да я снимаш беше практически невъзможно. Тогава ни се изясни и втората супер сила на Клейдистон. Той познава всички най-добри точки за снимане и селфита, така че да подлудите Инстаграм. Например ни заведе на една недотам перспективно изглеждаща точка встрани от статуята, накара ни да сложим телефона на земята и да си направим селфи, на което се виждахме всички как държим статуята за двете ръце. Магии!
Статуята е удряна няколко пъти от мълнии – все пак е най-високата точка на голям хълм, а бури в Рио не липсват. Поради тази причина се е налагало да бъде ремонтирана, а сега оправят защитата ѝ срещу гръмотевици.
Според мен е практически невъзможно да издържиш на хълма повече от половин час, без да те хване агорафобия, затова се спуснахме надолу и скоро се носехме с вана към следващата ни спирка, която беше стълбището Селарон. През 1990 година един чилийски художник, Хорхе Селарон, започнал да ремонтира стълбите пред дома си в Рио, като ги покрил с плочки в зелено, жълто и синьо, цветовете на бразилското знаме. Съседите му се подигравали, но на него му харесало и работил неспирно, докато не покрил всичките 125 метра от стълбището с плочки от цял свят, разчитайки на продажбите от картините си и на дарения. Обичал също така да подменя вече сложени плочки и огледала, твърдейки, че това винаги ще е работа в прогрес и че ще свърши чак когато умре. Намерили го мъртъв на стълбите през 2013 година със следи от изгаряния по тялото. Навярно е станал жертва на гангстери от града, който толкова много е обичал, но делото му е останало безсмъртно – днес стълбите са една от основните забележителности на Рио и носят значителни приходи от туризъм.
Спуснахме се по стълбището, спирайки често за снимка. На места дори има пързалки, по чиито глазирани плочки човек лесно може да се спусне. Ели и Диди, разбира се, веднага го направиха. Въобще стълбите са едно забавно и цветно място, пълно с усмивки. Прекарахме там един щастлив половин час и отново се качихме в благословената климатизация на вана.
Следващата ни стъпка беше катедралата. Когато човек я види за първи път, си мисли, че се е върнал във времената на маите, тъй като тя умишлено е проектирана да прилича на стъпаловидна пирамида. На върха ѝ няма кръст, така че е трудно човек да отгатне веднага предназначението на сградата. Отвътре обаче тя несъмнено е много въздействаща. Всички четири страни са прорязани от красиви правоъгълни витражи, издигащи се от пода до тавана на височина повече от 60 метра. Самият купол пък е увенчан с кръст от стъкло, през който проникват лъчите на парещото слънце над Рио. Лично мен катедралата по-скоро леко ме уплаши, отколкото да ми внуши желание за молитва и споение с Бога. Но няма съмнение, че е забележителна сграда и че заслужава да се види.
До следващата ни спирка имаше около половин час път, но определено си заслужаваше. Тръгнахме към другата страна на Корковадо и отидохме в Ботаническата градина, дестинация, включена по моето изрично настояване. Всички посетили я казват, че е великолепна, и аз мога само да се подпиша под това изявление. Всъщност бих казал, че от всички ботанически градини, в които съм бил, тази и градината в Сидни ми харесват най-много. Градината е проектирана чудесно, с широки добре поддържани алеи оградени с палми и други дървета, които водят към оазиси от великолепна растителност или павилиони с орхидеи, лилии и други екзотични растения. Покрай алеите се вижда тучна джунгла, в която човек може да види какви ли не животни. Доста време се позабавлявахме да гледаме битието на група маймуни – капуцини. Въобще прекарахме чудесен час и половина в този рай далече от шума на града и на тълпите туристи, за които градината явно не беше приоритет. Снимахме чудесни цветя и се дивяхме на фонтаните.
За съжаление Клейдистон не можа да ни каже много за растенията, животните и самата градина – едно заради езика, друго заради това, че май не си пада много по такива неща. За него беше явно облекчение, когато свършихме с разходката и се гмурнахме отново в градската джунгла. Изтощени седнахме в едно чудесно ресторантче до входа на градината. Аз си поръчах feijoada, традиционното бразилско ястие с черен боб, свинско и говеждо. Поднесоха го с ориз, портокалови резени и пържено брашно от маниока. Честно казано, не ме впечатли особено. Въобще бразилската кухня значително изостава от чилийската и аржентинската.
Беше важно обаче да заредим добре батериите, защото ни предстоеше последната, може би най-важна дестинация за деня – хълмът Sugarloaf.Въпросният хълм има сериозно основание да бъде наречен планина, защото е висок 400 метра и е далеч по-висок от най-високата точка в Нидерландия например. Наречен е Sugarloaf (захарен комат) защото формата му напомня на високите конуси рафинирана захар, които се произвеждали тук преди векове. Хълмът е със стени, сякаш издялани с длето, и е от солиден гранит. До върхът му се стига с кабинки по две въжени линии с прекачване по средата. Когато отидохме до касата за тези линии опашката беше сравнително малка – едва ли имаше и хиляда души. При нормални обстоятелства бихме махнали с ръка и бихме отишли да пием коктейли на плажа, но с нас беше невероятния Клейдистон, който, както навярно си спомняте, има особени умения и познава всички – от разпоредителя на опашката до пухкавата чистачка в кафето. След малко той пристигна с някаква хартийка в ръката и ни показа с ръка да се проврем през въжетата и да прередим цялата опашка. Чувствахме се като кралски особи, докато минавахме покрай чакащите в жегата американски, китайски и какви ли не още туристи. През цялото това време Клейдистон небрежно хвърляше реплики към всички служители наоколо, а с някои от тях се и прегръщаше.
Издържахме новото задушевно пътуване до върха лесно, защото, колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-невероятна гледка се откриваше. Беше дори по-феноменална от тази при статуята. Отваря се изглед на 360 градуса към всички квартали на Рио. Клейдистон ни обясни кое къде е и дори успяхме да го разберем донякъде. Успяхме да идентифицираме военната крепост, която ни посочи, и няколко от прочутите плажове. И тук беше претъпкано с туристи, но за щастие на Sugarloaf има малко повече място от върха на Корковадо, така че спокойно успяхме да да се насладим на гледката. Слязохме по стълби, водещи надолу от платформата, и дори успяхме да седнем на пейка!
След това ни закараха до хотела и си взехме довиждане с Клейдистон. Диди и Иво запрашиха към плажа, а ние с Ели решихме да пробваме басейна и бара на покрива на хотела. Оказа се чудесна идея, гледката към Копакабана беше невероятна, особено когато я съчетаеш с майсторски приготвен коктейл. За съжаление явно на този ден ни беше писано да сме сред много хора, защото и барът беше претъпкан с американски туристи, които, ако се съди по акцента им, идваха от Средния Запад.
Допихме си коктейлите и отидохме да се приготвяме за вечеря. Тя беше в близкия до хотела бар-ресторант Las Brutas, където бях видял, че има жива музика. Собственикът ни посрещна много радушно и ни настани на добра маса с изглед към сцената. В ресторанта имаше доста хора, а скоро пристигнаха и музикантите. Музиката беше интересна смесица от рок, джаз и боса нова. Като цяло беше много приятно да я слушаш, като се изключи факта, че бяха надули усилвателите до максимум. Поръчахме си риба – все пак бяхме на брега на океана – и това се оказа много добър избор, Един мой колега казваше „Никога не си поръчвай риба на повече от 20 километра от брега на морето!“ и аз съм склонен да се съглася с него.
Рио де Жанейро, 15 март 2024, петък
На следващия ден познатият ван ни чакаше в девет часа, но от фирмата бяха изпратили друг екскурзовод. Казваше се Грегорио, английският му в сравнение с този на Клейдистон беше направо на шекспирово ниво и беше дипломиран историк. Грегорио беше на моя възраст с леко оплешивяващо теме, което криеше от слънцето под шапка-идиотка. След като се запознахме се натоварихме на вана и поехме към един от плажовете на юг от Копакабана, Сао Конрадо. Докато чакахме в едно задръстване в Ипанема, Грегорио посочи един бар край улицата и каза:
– В този бар през 60те години обичали да седят двама приятели – музикантът Антонио Жобем и поетът Винисиус де Мораеш. Докато си пиели питието, покрай тях минавало младо момиче, много красиво. Ама толкова красиво, че всички се заглеждали след нея. И понеже нашите двама приятели също били впечатлени и искали да ѝ направят впечатление, Мораеш написал стихотворение, а пък Жобем, за да не остане по-назад, написал музика към него. Предполагам знаете песента.
И за наша изненада Грегорио запя с много приятен баритон:
Olha que coisa mais linda mais cheia de graça
É ela menina que vem e que passa
Num doce balanço, a caminho do mar
Moça do corpo dourado
Do sol de Ipanema
O seu balançado é mais que um poema
É a coisa mais linda que eu já vi passar
Включих се и аз, доколкото си спомнях няколко думи от Момичето от Ипанема. Надявам се, че мелодията вече се е настанила в главата ви. Тя е чудесен акомпанимент на всяко пътуване в Рио.
Плажът Сао Конрадо, поне по мое скромно време, е много по-красив и безопасен от прочутата Копакабана, да не говорим, че на него тълпи от туристи почти няма. На този плаж Ели трябваше да отиде до близкия хълм, откъдето да полети с параглайдер. Аз на такова нещо не се качвам, но знаех, че на нея ще ѝ достави удоволствие. Скачала е с парашут, летяла е с балон и със спортен самолет, така че с параглайдера щеше да допълни Големият шлем от летателни апарати. Аз се задоволявам с ролята на фотограф и летописец.
Ели замина с човека от фирмата към хълма, Иво и Диди решиха да уважат плажа, а ние с Грегорио отидохме да изпием по един коктейл с ананас и кокос в бара на брега. Докато гледахме как на оградената писта на плажа кацат параглайдери в най-различни весели цветове, успях да разпитам Грегорио за житието-битието му и за живота в Бразилия. Оказа се, че е разведен с голям син, за чието обучение в университета събирал средства. Попитах го дали Рио е наистина толкова опасен град, колкото разказват. Той каза, че наистина има престъпност, особено кражби, но че повечето крадци не били от Рио, а идвали да гастролират в големия град от близо и далеч.
– Просто трябва да си внимателен и най-важното да не парадираш. Най са ми интересни германците. Идват във фавелите с фотоапарати за по няколко бона и размахват насам-натам айфони. Е какво очакват, че ще им се случи?!?
После разказа как бил на концерта на Ролинg Стоунс през 2006 година.
– Направиха безплатен концерт на плажа в Копакабана. Имаше над един милион души – лудница някаква! Аз се бях обул с дънки, а под тях бях сложил гащи до колената. Та в техните джобове бях сложил малко пари за харчове, щото там си беше рай за джебчиите!
Докато си говорехме така сладко, с изненада видях Ели да се приближава, а до нея вървеше мургав здравеняк с бръсната глава, който се оказа пилота на параглайдера. Явно бяхме изгубили представа за времето, а те междувременно бяха заходили от противоположната страна на плажа и не ги бяхме забелязали. Притесних се, че не съм могъл да направя снимки от кацането ѝ, но тя беше прекалено щастлива от преживяването, за да ми се сърди, а и параглайдерът с цветовете на бразилското знаме беше оборудван с камера. Каза, че след обучението за сигурност са се спуснали доста бързо надолу, защото са успели да се придвижат напред в опашката, чакаща за излитане. Явно затова бяха кацнали по-скоро от очакваното.
След като жена ми отметна летенето над Рио като изпълнена задача се насочихме към един много приятен квартал с прочути кафенета на брега, а оттам отидохме към трамвая, който води към квартала Сан Тереза, намиращ се високо в хълмовете. Трамваят тръгва от центъра и върви вече почти век и половина, от 1877 година. Опашката за трамвая изглеждаше измамно малка, нямаше и стотина души. Оказа се обаче, че капацитетът на трамвая е много малък, а идва само на 15 минути. Освен това жителите на Санта Тереза имат предимство и могат да минават отпред на опашката, така че се наложи да изчакаме почти час. За щастие имаше солидна сянка и поне слънцето не ни напече. Трамваят в центъра на града минава по високи виадукти, след което започва да пълзи по стръмния склон на хълма. Много е приятно да седиш на откритата седалка и да гледаш на минаващия покрай теб свят. На отсрещния хълм се виждаше фавела, един от бедняшките квартали на Рио.
След около половин час стигнахме до върха на хълма и разгледахме квартала. Санта Тереза е хипарско място с магазини, предлагащи пъстри дрехи, и много, много барове. Донякъде напомня на Валпараисо, само дето къщите не са толкова пъстри. По улиците могат да се забележат всякакви екземпляри. Видях две дами, облечени с официални рокли и високи токчета в обедната жега, едната от тях имаше боа от пера на рамото и брадичка-катинарче. Грегорио проследи погледа ми и сви рамене:
– В Рио имаме всякаква фауна.
След като хапнахме добре в едно сенчесто ресторантче и промихме обяда с бира, Грегорио викна вана и се понесохме обратно към историческия център. Там слязохме и се отправихме да го разгледаме пеша, като Грегорио изрично ни предупреди да не вадим мобилните си телефони и въобще да бъдем внимателни. В интерес на истината не намерихме центърът на Рио приятно място за разходка. Улиците са доста скучни, а по тях се носи миризми от различни телесни течности. Грегорио обаче ни разказа много интересни истории за възникването на Бразилия като цяло и на Рио в частност, както и за идването на португалския крал Жоао VI, който по време на Наполеоновите войни спешно се изнесъл от Европа и се установил тук, като шест години си преживявал чудесно, докато европейците се избивали. Видяхме и няколко много интересни църкви, а накрая и минахме през задължителния магазин за сувенири.
Вечерта се разходихме покрай плажа на Копакабана, където хората продължаваха да играят волейбол или просто да пият коктейли в крайбрежните заведения. Седнахме да хапнем в едно от тях, където ни насипаха просто огромно количество храна. Изядохме около една трета от нея, а останалото ни завиха за в къщи, при все че не знаех за какво точно ни е, понеже на следващия ден си заминавахме. Приближавахме към хотела, когато усетих, че ни следва чернокож младеж. Зачудих се какво иска, когато той посочи към кутията с храна в ръката ми, после с ръка към устата си в универсалния жест за ядене и каза:
– Мистър…плийз!
Дадох му веднага кутията и той я взе, сякаш съм му дал съкровище. Знам, че сме нахранили поне една гладна душа този ден.
Епилог
На следващия ден седяхме с Ели в бара на хотел Fairmont и пиехме кафе, загледани в океана под нас. Оставаха шест часа до полета ни до Лондон, откъдето после щяхме да летим до Виена. До нас седеше красив младеж, който леко ми напомняше на известен френски киноактьор, чието име така и не можах да си спомня. Заговорихме се и наистина се оказа французин. Преместил се да живее в Мартиника, но в Бразилия бил по бизнес.
– Довечера съм на мач, Фламенго срещу Флуминенсе, прочутото Фла-Флу. Само че ме хвана шубе да отида сам, затова ще отида чрез фирма.
Позавидяхме му, поцъкахме и му пожелахме приятно прекарване там. После той си тръгна, а Ели ме попита:
– Какво те впечатли най-много от цялото пътуване?
Замислих се какво да ѝ отговоря. От многото природни забележителности, които видяхме за толкова кратко време, най-много ми хареса Торес дел Пайне. Много обичам места, на които веднага се чувстваш, сякаш си живял там цял живот, а Торес дел Пайне е точно такова. После се сетих за Жулиета, Грегорио, Гилермо, Хуан и всички останали чудесни хора, които срещнахме. Всички те се борят с живота, както могат, но имат в себе си енергия и вяра в бъдещето. Целият континент е млад и гладен за успехи. Надявам се да се върнем пак там и да разгледаме още от него.
THE END