Предговор
Всяко пътуване започва като бледа идея в съзнанието ми, която стои там дълго време с плахата надежда, че в крайна сметка един ден ще бъде поканена да излезе на преден план. Специално на пътуването в Южна Америка му се наложи да чака много, много дълго. Първо го планувахме за 2015 година, но тогава ме поканиха да преподавам в Китай и фокусът се прехвърли на Азия. После го мислехме за 2020 година, но дойде онова китайско вирусче и всички знаем какво стана после. Така че идеята за пътуването до Южна Америка се оказа много търпелива и накрая дочака своя момент. Както ще видим, определено си струваше чакането.
Подхождам към планирането на всяко пътуване като към интелектуално предизвикателство да предвидя оптимален маршрут на оптимална цена в точното време при максимален комфорт и минимален коефициент на умора. Да уцелиш точния баланс в този многоизмерен пъзел не е никак лесно. Времевият обхват беше ясен и той беше определен от отпуските – имахме две седмици плюс един уикенд, или общо 17 дни. После трябваше да решим кои страни да включим. Аржентина беше единствената страна, за която бях сигурен. После реших, че Чили е много интересна дестинация, до която не пътуват много хора. Искахме да видим и Игуасу, което означаваше, че ще ходим и до Бразилия. А щом ще ходим до Бразилия, какво по-логично от това да отидем до Рио? Между другото, срещу Буенос Айрес лежи Уругвай, та какво пречи да скокнем и до там? Така и така сме тръгнали…
С вече установените страни за посещение трябваше да решим и кои забележителности да видим в тях. Много ми се искаше да видя парка Торес дел Пайне в Чили, затова директно го записах в програмата. Беше ясно, че трябва да видим и ледника Перито Морено, но как да стане точно транспорта между Чили и Аржентина? Ще видите по-нататък леко нестандартното ни решение на този въпрос. Мислех да спрем и в Барилоче, който е на средата на пътя между Ел Калафате и Буенос Айрес, но това означаваше, че трябва да се откажем от Рио, а и нямаше удобни полети до там. Накрая се оформи една много стройна програма – ще летим до Сантяго, оттам със самолет до Пуерто Наталес, после Ел Калафате с ледника, полет до Буенос Айрес и четири дни там, полет до аржентинската страна на Игуасу, минаваме в бразилската и летим до Рио, а оттам – обратно у дома. Осем полета, шест различни хотела и десетина дестинации…какво би могло да се обърка?
Нищо, оказа се, стига нещата да са планирани добре и да имаш малко късмет. Затягайте коланите, излитаме!
Сантяго, 1 март 2024, петък
Планът за полета до Южна Америка и обратно до Европа беше доволно прост – щяхме да летим до Сантяго през Лондон, а после от Рио пак през британската столица. Реших да пътуваме с Бритиш Еъруейс. Имаше и други опции – Еър Франс, Иберия – но викам, все пак авиолинията на Джеймс Бонд, имат някакъв имидж на качество и прочее. А пък и бяхме доста доволни от тях, когато летяхме до Канкун през 2011 година. Е, оказа се, че нещата доста са се променили и че Бонд вероятно е преразгледал лоялността си към тази авиолиния. Идеята беше в Лондон Ели и аз да се видим с Диди и Иво, които щяха да бъдат спътниците ни в това приключение. Бях предвидил три часа за прекачването между полетите. Именно този буфер всъщност беше и една от причините да избера Бритиш Еъруейс. Да, ама още във Виена полетът ни закъсня с час, а Иво ми писа, че и техният закъснява с толкова. Когато се качихме в самолета пък капитанът обяви: – Оказа се, че има дефект в модула на комуникационната ни система. Имаме резервен модул, но той трябва да бъде тестван. Това ще отнеме петнайсетина минути.
Докато бях зает да си спомням различни ругатни на английски от Чосър до наши дни, капитанът се обади пак: – Имам добра и лоша новина. Модулът е тестван и работи, но междувременно изпуснахме слота си за излитане. Ще трябва да поизчакаме още половин час…но не се притеснявайте, ще наваксаме!
Но ние вече се бяхме притеснили, и то доста. През цялото това чакане никоя от стюардесите не се сети да ни предложи дори по една минерална вода. Разгеле, най-накрая излетяхме и наистина успяхме да наваксаме малко от изгубеното време. Пристигнахме в Лондон два часа преди полета за Сантяго и веднага успяхме да се намерим с Иво и Диди, които бяха закъснели с абсолютно същото време. Явно това си е стандарт за авиокомпанията.
Полетът до Сантяго е над 14 часа и е на ръба на това, което може да издържи едно човешко същество, натъпкано в икономична класа. Поне случих със съсед – до мен седеше симпатичен чилиец на средна възраст с типично чилийското име Ханес. Оказа се, че е адвокат и работи в Шанхай. Вече беше преминал през един подобен полет от Китай, направо не го мислех как ще изкара и този. След като добре си поговорихме и си разказахме житейските истории, той обаче затвори очи и блажено се пренесе в царството на Морфей. Блазе му, аз не мога да мигна в самолет, особено когато разстоянието до предната седалка е точно колкото да не мога да изпъна краката си и всичките стави и сухожилия в тялото ми обявяват стачка. Опитах се да пиша, но и това нямаше как да се получи добре при тези условия. Накрая четох книга, докато до мен Ели и Ханес спяха с щастливи изражения на лицата. Когато Ханес се събуди го попитах за съвети какво да правим в Сантяго и какви ястия да опитаме, като прилежно си записах съветите му в бойния си тефтер.
Накрая все пак пристигнахме, макар и в насипно състояние, и с походката на патока Доналд се отправихме да си вземем багажа. Летището в Сантяго е голямо, много модерно и по нищо не отстъпва на тези в Европа. Бях уредил да ни чака местен транспорт. Младежът се казваше Хуан и приличаше на кубински революционер, само дето нямаше пура. Не говореше и грам английски освен стандартните „гоу“ и „уейт“, но за сметка на това караше разумно. И така, само час след пристигането ни в Чили вече бяхме в хотел Сан Франциско, който е в самия център на Сантяго. От хотела любезно ни пуснаха да се чекираме два часа по-рано и съвсем скоро бяхме настанени, изкъпани и готови за подвизи. Даже не ни се спеше много, не без помощта и на солидните дози кофеин, с които се бяхме наблъскали. Слязох във фоайето, издокаран в дънки, маратонки и риза с дълъг ръкав, че и връхна дрешка си бях взел. Иво и Диди, които вече бяха проучили околността, ме погледнаха недоумяващо. Когато излязох навън, разбрах защо – върху мен сякаш се изсипа камион първокласна жар. Изпищях и спринтирах към стаята, за да си сложа сандалите, къси панталони и най-тънката тениска, както и да се намажа с плажно масло. В този вид бях най-после в състояние да започнем изследването на столицата на Чили.
Сантяго е петият по големина град в Южна Америка с население от 5.5 милиона души. Градът е заобиколен от високи планини, които през зимата са увенчани със сняг, но сега все още беше лято и те стърчаха голи и величествени. Решихме първоначално да се поразходим из центъра и да сменим пари. Центърът на Сантяго е интересна смесица от уют и мизерия. Улиците са прави и перпендикулярни една на друга, а на тях има обичайната смесица от магазини, банки, кръчми и чейндж бюра. Общо взето се почувствах като в София през 90те години, с тази разлика, че центърът на Сантяго е заобиколен от булеварди с двойни платна, широки по петдесетина метра, които се пресичат с два светофара. Докато сменявахме пари в едно бюро, Иво ентусиазирано каза:
– Дали не е време за една бира, а?
Тук е моментът да се поспра и да представя групата. Ние с Ели сме българско семейство, което живее във Виена четвърт век. Иво ми е приятел от детинство (което беше депресиращо отдавна), а с Диди също са заедно от много време. Четиримата сме пътували заедно в Австралия, Нова Зеландия, Китай, Португалия, Шотландия, Швеция, Италия и къде ли не още. С две думи – знаем си всички спатии и какво можем да очакваме един от друг. Това пътуване обаче беше по-сложно и амбициозно от всички, които бяхме предприемали досега, с изключение може би на това в Австралия и Нова Зеландия. Аз по принцип съм демократично настроен човек и държа на спазването на човешките права, но още преди пътуването събрах групата и им казах:
– Вижте сега, това пътуване е малко по-особено, затова вкарваме различни правила и роли. Аз съм вождът, а вие сте индианците. Като каже вождът „Тръгвай!“ – тръгвате, като каже „Скачай!“ – скачате. Ясно ли е?
Индианците кимнаха единодушно: – Ясно, вожде!
Добри са ми индианците. И е много лесно да ги направиш щастливи – намираш шоколад за Ели, бира за Иво и гледки за Диди и нещата са пей, сърце. През цялото пътуване ме слушаха и не мрънкаха, което си е голяма помощ за изнурения организатор. Друг е въпросът, че индианките добре познават слабите места на индианците и ги използват както намерят за добре, независимо дали си вожд или редови индианец.
Именно с цел избягване на бунт в племето намерихме кръчма за обяд, която се оказа местното Happy. Тук е моментът да кажа, че Чили ще остане в спомените ни с невероятното, изумително плюскане. В тая страна гледат много сериозно на храната, нещо, което ние одобряваме от все сърце. След като заредихме батериите се насочихме към кулата Sky Costanera. Със своите 300 метра височина тя е най-високата сграда в Южна Америка. Кацнала е върху голям шопинг мол, в който всъщност е и входа за кулата. Отгоре се вижда размерът на града, разпрострял се на много километри наоколо. Това, което наистина му липсва, е голяма река, иначе си има всичко – и прилично метро, и паркове, и широки площади. Пихме по едно кафе на кулата и направихме по един тегел на мола. Чилийците пазаруваха като за последно, имаше много хора. По принцип изглеждат щастлива нация и всички бяха много дружелюбни, въпреки че, ако трябва да сме пределно честни, никой от тях не би спечелил конкурс по красота.
Сантяго, 2 март 2024, събота
На следващия ден, прилично наспали и хапнали на закуска, се насочихме към спирката на hop on hop off автобуса пред университета. По принцип бих взел частен екскурзовод, но в случая със Сантяго реших да пробваме автобуса и това се оказа добро решение. Движехме се с лежерна крачка, когато Ели каза:
– Това не е ли автобуса? Май ще тръгва, ще ида да го задържа.
Спринтира към автобуса и наистина успя да го задържи, докато се дотъркаляме и ние до спирката. Много е бърза.
Настанихме се на втория етаж, защото слънцето все още работеше на около една трета от капацитета си, и потеглихме. Сантяго е приятен град, но няма някакви особени отличителни черти. Минавахме през очевидно луксозни квартали с добре поддържани тротоари и широки улици. Имаше един квартал с много заведения, който много ни напомни на квартала Шинтианди в Шанхай, с много идейни заведения и бутици. Видели достатъчно, решихме да слезем и бодро да повървим пеша. Ханес ме беше предупредил да не размахваме много-много телефони и да си държим парите на сигурно място, затова си бях взел колан за ценности, който сложих под фланелката. Навън обаче просто нямаше никой. Беше събота сутрин и хората навярно си правеха палачинки и пиеха колумбийско кафе.
Още предишният ден бях успел да взема карта за интернет данни, която сложих във верния си мобилен рутър, така че всички имахме достъп и, най-важното, възможност за навигация по карта. В Сантяго обаче е трудно да се загубиш. Личи си, че испанските завоеватели са мислили, когато са проектирали града. След около час стигнахме до подножието на голям хълм, където се качихме на кабинков лифт. Той води до статуята на Дева Мария, която гледа към Сантяго отвисоко. Самата статуя е изработена във Франция и е доста впечатляваща. Помислих си, че е правена като отговор на статуята на Христос в Рио, но после разбрах, че тази в Сантяго е правена през 1908 година, или 14 години преди тази в Рио. Наоколо има зона за молитви, където звучи приятна музика. Чилийците са религиозен народ.
Помотахме се малко на хълма и слязохме обратно със същия лифт. Оказа се, че малко сме сбъркали, защото е можело да слезем от другата страна с друг вид транспорт, зъбчата железница. Е, пропуснахме го това забавление, може би защото вече бяхме прилично огладнели. Водени от стомасите си се озовахме в плетеница от малки улички в Барио Италия. Уличките бяха препълнени от малки ресторантчета с много апетитно изглеждаща храна по масите. Накрая паркирахме в един такъв и поръчахме обилно количество манджа. Аз успях да се уредя с някаква люта чорба от скариди, която се оказа много вкусна, а другите. По едно време отидох до тоалетната, оставяйки по стар европейски навик телефона си на масата. Когато се върнах, Ели ми каза:
– Сервитьорката видя телефона и ми каза да го прибера. Щото го грабват от масата и изчезват за секунди…
После се разходихме из квартала, в който имаше и съботен базар с най-различни приятни местни дреболии. Интересното беше, че видяхме много хора в бални облекла, които се насочваха към залата на университета. Повечето от тях изглеждаха като издокарани за филм. Само не разбрахме дали има някакво завършване или отиват на курс по танци например.
Събрали множество калории за изразходване, индианците предложиха да изкачим един хълм близо до хотела. На хълма имаше крепост и парк с множество дървета. На този етап всяка сянка ми се виждаше примамлива алтернатива, затова се съгласих, и правилно направих. Крепостта се оказа много приятно място с гледка към града. Само дето кафето им се оказа не дотам добро. После разбрахме, че това е често срещан проблем в Южна Америка. След като изкарахме половин час там, решихме, че е дошло време да пробваме басейна на хотела и да се приготвим за вечеря.
Бях резервирал места в Боканариз, защото всички отзиви в Tripadvisor за този ресторант бяха много положителни, и се оказа, че определено има защо. Мястото е небрежно елегантно и прилича малко на лондонска кръчма от началото на седемдесетте години. Храната обаче няма нищо общо с тази в Англия. Поръчахме си страхотно агнешко и риба, направени по много иновативни методи в комбинации с подправки, които не бихме сметнали за логични или дори възможни. Освен това предлагаха и възможността да опиташ три вина в различни комбинации. Както е добре известно от рафтовете в супермаркетите на всички европейци, Чили е топ производител на вино в света и вината там са наистина превъзходни, навярно заради многото слънце и подходящата почва. Гледат се стандартни сортове – совиньон и други такива – но вкусът им е наистина добър. Докато пиех от виното се сетих, че именно чилийците изместват българските вина от пазара във Великобритания и ми стана тъжно, но вниманието ми беше изместено от представлението на сомелието, висок индивид с много артистична походка и изказ, който ни разказа всичко за всяко отделно вино. Този човек би имал добра кариера в комедийни филми.
Докато си похапвахме сладко, на улицата отпред дойде уличен музикант с вид на хипи, включи прилично мощен усилвател и започва да забива не дотам талантлива музика. Издържах го десетина минути и попитах келнера:
– Тоя индивид докога смята да се дере?
Той сви рамене и каза:
– Един Господ знае. Докато има хора да му дават пари, предполагам. Нищо не можем да му кажем, но да се надяваме, че скоро ще се махне…
И наистина оня изчезна след няколко минути и ни остави да се насладим на агнешкото, което се топеше в устата. Разбира се, взехме си и десерт. Не трябваше, но си взехме. Случват се такива неща по време на пътуване – човек се отпуска и греши. А Боканариз е място, в което много лесно можеш да сгрешиш.
Валпараисо, 3 март 2024, неделя
Всички пътешественици, преминали през Чили, са единодушни, че Валпараисо е град, който трябва да се види, затова резервирах екскурзия с фирма Туристик – впрочем същата, която поддържа hop on hop off автобусите в Сантяго. За да се качим на автобуса, отидохме пеша до Пласа де Армас – голям площад с катедрала в единия край и симетрично разположени палми в средата. Когато испанците основали града през 1541 г. оставили празно място в центъра и го оградили с високи административни сгради, за да може в случай на атака населението да се приюти там и да е донякъде защитено. Бяха ни казали да не се мотаем много около него заради нарастващата престъпност, но в тази прекрасна неделна утрин площадът беше безлюден и добре измит. Намерихме лесно автобуса, боядисан в синьочервените фирмени цветове на Туристик, и се настанихме на първите седалки. Докато другите туристи бавно пристигаха от различни части на града, видях как един залитащ човек започна да чука по вратите на автобуса, явно опитвайки се да влезе. Посочих го на шофьора, но той само ми направи с палец международния знак за твърде много алкохол и поклати глава.
В крайна сметка автобусът се оказа запълнен на около две трети с туристи от най-различни националности, от които преобладаваха американците и мексиканците, затова екскурзоводът Хуан повтаряше повечето неща на английски и испански. Хуан седеше на предната седалка през коридора точно срещу мен. Беше спретнат, леко оплешивяващ мъж наближаващ петдесетте. Английският му беше много приличен, ако и не перфектен. Изчаках да излезем от многото тунели под Сантяго и го заговорих. След като разбра, че сме от България, той ме попита:
– Какво стана, разрешихте ли оня малък проблем със Северна Македония?
Признавам си, че този невинен въпрос дълбоко ме шокира. Със същия успех бих очаквал да дебатирам ядрена физика с някой ескимос. Оказа се, че Хуан е природно интелигентен и любопитен човек. Разказа ми колко трудно му е било без туристи по време на Ковид-а, но как използвал времето, за да чете и да открива нови неща. Тук ме шокира за втори път в рамките на десет минути, като ми пусна на телефона си клип на грузинското момичешко трио Мандили и заяви: – Намерих ги случайно по време на локдауна и много ми харесват. Знаеш ли ги?
Признах си без бой, че не ги познавам лично, но че съм слушал песните им и че много ги харесвам, което очевидно му допадна.
Движехме се плавно по магистрала с четири платна и без нито една дупчица по нея. Магистралата би докарала сълзи по очите на всеки уважаващ себе си политик от ГЕРБ най-малкото заради пропуснатите ползи да се смотае това-онова покрай нея. Хълмовете постепенно ставаха по-ниски и по-зелени, появиха се и първите лозя. Влизахме в долината Казабланка, която е дом на множество винарни. Първата ни спирка беше именно в една такава винарна на име Верамонте. Веднага си личи, че е много сериозен проект, управляван от професионалисти. Всичко е изключително подредено и чисто, а съоръженията са от най-висока класа. Сега, не одобрявам употребата на алкохол преди икиндия, но вината, с които ни почерпиха, определено бяха много добри и затова направих изключение. Във винарната произвеждат совиньон блан, шардоне и розе от белите вина и мерло, пино ноар, карменер и каберне совиньон от червените. На мен лично най-много ми допадна мерлото, от което си взех и допълнително.
Във винарната успяхме да си поговорим и с някои от останалите туристи. За наше голямо забавление един от тях се оказа пълно копие на Борис Бонев от „Спаси София“. Оказа се турист от Пуерто Рико и много се смя, когато му показах снимката на българския политик. Направихме си селфи с него за спомен и му обещах да го направя известен в България.
Продължихме на запад към Тихия океан и скоро стигнахме разклон, на който наляво пишеше „Валпараисо“, а надясно „Виня дел Мар“. Двата града са практически сдвоени и много подобни като големина. Поехме надясно и, докато се движехме между явно нови строежи, се сетих за ужасните пожари, които се случиха в този регион преди месец и при които имаше жертви. Попитах Хуан за тях, а той сви рамене:
– А, всичко е заради бизнеса. Много фирми искат да строят тук, Виня дел Мар е най-богатият град в Чили, обаче навремето правителството наблъска много социални жилища за бедни по хълмовете. Сега искат да ги махнат за нови строежи, ама има законови пречки. Та така, драснаха им клечката. Хванаха ги де…
Във Виня дел Мар наистина е очевидно, че живеят по-богати хора. Колите са по-лъскави, ресторантите по-луксозни, а хората по-добре облечени. Плажовете са добре фризирани, въпреки че океанът не изглежда чак толкова привлекателен, че да се бухнеш директно в него. Първата ни спирка в града беше известният им цветен часовник. Явно много се гордееха с него, така че сърце не им даде да им кажа, че този в Щадтпарк е много по-хубав. След това спряхме на плажа с идеята да обядваме в ресторант, гледащ към океана. Ние обаче решихме, че не сме гладни и решихме да използваме времето в обиколки на околността. Между плажа и основната част на града има голямо дере, пълно с наноси, което се наложи да заобиколим, за да тръгнем по крайбрежието. То прилича доста на Монте Карло: виещ се път високо над града, гранд хотели, великолепни вили, луксозни коли по пътищата.
Погледахме малко, поцъкахме, пък накрая седнахме в едно крайбрежно кафе да ядем сладолед. Оттам ни събра Хуан, който ни пришпори към автобуса петнайсет минути преди уречения час. След като с пот на челото се увери, че всичките му подопечни туристи са налице, той ни разясни причината за бързането:
– Днес във Валпараисо се провежда шампионатът за спускане с кросови велосипеди. Всички улици са затворени и получихме сведения, че е голяма лудница. Ще трябва да се изнесем по-бързо натам.
За тези от вас, които се чудят за какво точно спускане иде реч, предлагам този запис от събитието, което се провежда под егидата на австрийската фирма Red Bull. Ненужно е да се казва, че участниците във въпросното събитие вятър ги вее на бяла кобила. С други думи, нещо им клопа в главата. От друга страна явно им е забавно, дори когато се пребиват (което се случва удивително рядко).
Мога да оприлича Валпараисо на Кавала, надрусана с екстази. Градът се катери от морето към високите околни хълмове и е боядисан във всички цветове на дъгата. Навсякъде има великолепни графити и много, много бездомни кучета. Те обаче не са никак агресивни, а по-скоро дружелюбни и любопитни. Все пак усещането да те следва по петите помияр с размерите на умерено голям вълк в продължение на няколкостотин метра не е много приятно преживяване. Улиците са доста мръсни – предполагам, че не е и много лесно да бъдат почиствани заради теснотата и височината им.
Едва си пробихме път из задръстванията, тъй като се оказа, че освен шампионата има и неделен пазар. Навсякъде щъкаха хора, заети със задачата да купуват, продават или просто да зяпат. Накрая все пак преминахме тази жива преграда и започнахме да се катерим към къщата на Пабло Неруда, Ла Себастиана. Известният чилийски поет и носител на Нобелова награда за литература си е бил спретнал много приятно гнезденце на един от хълмовете във Валпараисо. Къщата е на три етажа плюс надстройки и напомня кораб, с наблюдателници, кръгли прозорци и други такива елементи. Неруда безспорно е бил велик поет, но освен това е бил и непоправим женкар, комунист, а през по-голямата част на живота си и сталинист (получава Сталинска награда). Бил е и супер егоист – оставя болното си от хидроцефалия осемгодишно дете да умре без никакво внимание от негова страна. За него Хорхе Луис Боргес казва „мисля за него като за много добър поет, но не му се възхищавам като човек – мисля, че е много подъл човек.“ Като за сталинист обаче е имал странно предпочитание към луксозните неща, които са навсякъде из къщата – явно е обичал хубавия живот. Самият музей е много интересен и определено си заслужава посещението.
Оттам се натоварихме пак на автобуса и се насочихме към центъра на града, лавирайки покрай затворените заради състезанието улици като скиори около борчета. Целта ни беше площад в центъра, на който нямаше нито едно дръвче и слънцето го беше обсебило изцяло за себе си. Паркирахме там и отидохме до една зъбчата линия, където чинно се наредихме на опашка. Ухилен мургав индивид събираше по 100 песос (10 евроцента) за пътуване в една посока. Тази скромна инвестиция се оказа билет към чудесни гледки към залива на Валпараисо, както и към красиви улички с екзотични дървета по тях и много стенописи по оградите. Навсякъде имаше интересно изглеждащи ресторанти и магазини, но ние за съжаление нямахме време да влизаме в тях. Затова минахме по тях с широко отворени очи, наснимахме, каквото можахме, и, след като платихме лептата си на мургавия Харон, с изплезени езици се добрахме до спасителния климатик на автобуса.
До края на пътуването си поговорихме добре с Хуан. Питах го дали наистина в Чили има чак такава престъпност, а той каза:
– Има сериозен проблем с миграцията, особено тази от Венецуела и донякъде от Колумбия. В последните години дойдоха над един милион души, което съвсем не е малко за страна от двайсетина и няколко милиона. Много от тях са агресивни или са имали история с организираната престъпност. Стана съвсем обикновено нещо да ти вземат телефона от ръцете, дори и грабежите се увеличават. Не знам как ще се оправяме, но политиците трябва да направят нещо.
Завършихме вечерта с набег из друг шопинг мол, Парк Арауко, където ни остави автобуса. Шопинг молът се оказа най-големият в Южна Америка с огромен брой магазини. За съжаление нямаше как да купим много неща, тъй като куфарите ни и без това бяха претъпкани, затова хапнахме и се отправихме към хотела. На следващата сутрин в пет часа щеше да ни чака колата, за да ни откара до летището. Патагония ни зовеше.
Пуерто Наталес, 4 март 2024, понеделник
Много мразя да ставам рано. Бих направил всичко, за да го избегна, но в случая нямаше начин. Когато купувах билетите от Сантяго до Пуерто Наталес с местният еквивалент на Райънеър на име Скай Еърлайнс, полетът беше обявен точно на обяд. „Чудесно“, спомням си как потрих ръце тогава, „тъкмо ще се наспим, ще хапнем на закуска и с танцова стъпка ще се отправим към летището!“ Да, ама не, както казваше покойният вече Петко Бочаров. Няколко дни преди заминаването Скай Еърлайнс любезно ме уведомиха, че полетът се измества от обяд за 7:30 сутринта, защото…защото така са решили, нали. Теглих им няколко балкански, но накрая се успокоих, защото реших, че все пак е по-добре да станем рано, отколкото да отменят полета въобще. Затова взехме любезно пакетираните от хотела закуски и се насочихме към летището.
Полетът мина съвсем нормално, само дето бях забравил, че трябва да кацнем по средата на пътя в някакво градче, за да вземем допълнителни пътници. Чили има вероятно най-странната география в света. Профилът на страната прилича на сянката на скачач на дълъг скок, който е скочил, но е забравил да се приземи. Простира се на близо 4000 км дължина, а е по-тясна от България. Полетът до Пуерто Наталес от Сантяго ни отне почти три часа, а столицата се намира почти в средата на страната. Возихме се съвсем комфортно, може би поради факта, че ни се паднаха аварийните места в самолета и имахме предостатъчно място. Самолетът беше пълен преди всичко с туристи, тръгнали на трекинг – имаше хора, чиято екипировка би накарала Беър Грилс да се депресира. Летището в Пуерто Наталес беше, как да го кажем, уютно и с размера на средноголяма американска къща. Всичко обаче беше чудесно организирано. Пътниците ги извозваха с нещо като маршрутки на съвсем нормални цени и скоро бяхме пред вратата на апартамента, който бях наел. Така и не се видях с хазяите, просто ни дадоха кода от вратата. Апартаментът се оказа просто чудесен. Беше разположен на тиха улица близо до центъра, много модерен и с чудесно разпределение на стаите. Оставихме багажериите и се насочихме да изследваме Пуерто Наталес.
Пуерто Наталес е с размерите на Симитли, но с това приликите свършват. В Пуерто Наталес всички улици са перпендикулярни една на друга и е разположен на брега на фиорд. Всички бизнеси са ориентирани към туризма – градът е основна изходна точка за парка Торес дел Пайне, закъдето се бяхме насочили и ние по принцип. Засега обаче бяхме просто гладни и се насочихме да търсим кръчма. Намерихме отворена такава на брега на фиорда и седнахме отвън, но веднага отнякъде се дотресоха няколко бездомни песа с гладни погледи и ние набързо влязохме вътре. Там вече имаше доста туристи, а и местни. След малко Иво вече говореше със семейство руснаци. Изнесли се след войната и, след известно скитане из Южна Америка, накрая се установили в Пуерто Наталес, където направили туристическа агенция за рускоговорящи. Очевидно не им се говореше за войната, просто си гледаха живота.
После се разходихме из Пуерто Наталес и накупихме сувенири от многобройните магазини. Намерихме и център за местно занаятчийство, откъдето човек може да си вземе чудесни нещица като колани, шапки от вълна на гуанако и други такива красоти. От време на време поглеждахме с притеснение към небето, което се беше смрачило, и се молехме времето да не ни погоди номер на следващия ден.
Торес дел Пайне, 5 март 2024, вторник
На следващата сутрин се насочихме към Europcar, които обаче отваряха точно в девет, затова първо се забихме в единственото отворено кафе. Докато смучехме приличното еспресо, с напрежение гледахме прогнозата за времето. Даваха да вали в Пуерто Наталес следобед, но паркът беше на стотина километра оттам. Може би щяхме да имаме късмет? Поради естеството на пътищата в парка бях резервирал SUV в Europcar, “Seat Ateca or similar”. За моя радост ни дадоха Subaru Forester, което се оказа чудесна кола, много стабилна, но пъргава. Натоварих маршрута в навигацията на телефона и потеглихме.
След като излязохме от Пуерто Наталес се насочихме на север по правият като стрела път. Място в Патагония има предостатъчно. Пътят сочеше право към издигащите се вертикално нагоре сини планини. Виждал съм Алпите и много други планини, но в тези в Торес дел Пайне има нещо много специално. Може би е ъгълът, под който слънчевата светлина се отразява от въздуха, но тук всичко има някакъв особен мек блясък, който те кара да се чувстваш спокоен и в мир със себе си. Коли по пътя практически нямаше, скоро изчезна и сигналът на радиостанцията. Около пътя започнаха да се виждат представители на местната фауна – пасящи гуанако или лешояди, накацали около трупа на ударена на пътя животинка. В небето пък се виждаха кръжащи високо кондори. Карахме така в почти пълно мълчание около час, само бензиновият двигател на почти новото Субару мъркаше под нас. На няколко места спирахме, за да снимаме от точки, обозначени като живописни.
После спряхме, за да се покажем билетите си за парка в чиста канцелария край пътя и бързо продължихме натам, за да изпреварим автобус с американски туристи. Това беше и краят на хубавия път, оттам нататък се караше по макадам. На Субаруто тази подробност не му направи особено впечатление и то все така уверено захапваше пътя и влизаше в завоите. Само дето се благодарих, че взех пълна застраховка, защото изхвърлените от другите коли камъчета чукаха все по-заплашително по стъклото.
Стигнахме до основната ни цел, хотел на езерото Грей, около обяд. Бях запазил билети за обиколката с кораб, която започваше в 13:00. В хотела ни дадоха официалните билети и ни обясниха къде трябва да паркираме и как да стигнем до кораба. Тук трябва да отбележа, че организацията в целия парк е великолепна. Всичко е чисто като в аптека, а съоръженията са от много високо качество, каквото човек би очаквал да види в Швейцария например.
До корабът се стигаше с преход през красив парк и след това по брега на морето. Изглеждаше съвсем близо, но ходенето по брега се оказа доста бавно и изтощително, защото краката затъват в малките камъчета. За щастие поне времето се държеше прилично и не заваля, въпреки смръщилите се на небето облаци. Ние се бяхме приготвили прилично с мушами, непромокаеми обувки и шапки, но все пак никак не ни се искаше да завали точно, когато сме на брега или на кораба. Накрая успяхме да стигнем до него без дори и капка да падне върху нас. Корабът беше пълен до последното място с всякакви туристи. Имаше например едно симпатично младо холандско семейство, което беше помъкнало едногодишното си дете. Това, честно казано, не го разбирам, но в интерес на истината хлапето рева умерено и се ухили веднага, когато му смигнах. Езерото Грей е оградено от високи планини, а в единия му край има разположен ледник, който беше и целта ни. Знаех, че от другата страна на планината Перито Морено, където щяхме да сме след два дни, е много по-голям ледник, но и този в езерото Грей си го бива. Ледът е брилянтно син, а в езерото се носят големи късове от него. Екипажът на кораба даже улови един такъв къс и го начупи за лед в коктейлите, които предлагаха. Когато спряхме пред ледника всички спряха да говорят. Човек се чувства малко като в катедрала, сякаш е светотатство да нарушиш величието на природата със собственото си бърборене.
Когато слязохме пак на брега все пак започна да вали и ние бързо извадихме екипировката. Оказа се обаче, че времето просто пробва готовността ни, защото след пет минути дъждът спря. Стигнахме до колата, преоблякохме се и поехме обратно към други точки за наблюдение, където да попием още от феноменалния пейзаж. На връщане всички индианци бяха изпокапали и спяха в Субаруто. Само вождът изпълняваше дългът си и шофираше, като даже не смееше да пусне радиото, за да не ги събуди.
В Пуерто Наталес валеше противен дъжд, в Europcar ни казаха, че не се спирал от обяд, както си беше и по прогноза. Докато индианците се преобличаха на сухичко, аз трябваше да заредя колата и да я върна. След това набързо се преоблякох, защото трябваше да отидем да пробваме прочутото местно асадо, или печено месо. Бях резервирал места в ресторант JAU, за който всички даваха великолепни отзиви като за най-добрия в града. Оказа се на десетина минути пеша от нашия апартамент, затова решихме да прецапаме в дъжда, вместо да взимаме такси. Не зная дали беше заради времето, но ресторантът беше почти празен – освен нас имаше още само една пълна маса. Храната обаче се оказа феноменална – агнешкото беше от сферата на научната фантастика и си признавам, че бих се върал пак там само за да го опитам отново. Иво заяви, че пиското, което си поръча, също е много добро, затова се наложи да го пробвам и аз. Въобще си прекарахме супер в Пуерто Наталес, само дето покрай дъжда и вятъра започвах да усещам как хроничният синузит, който ме мъчи по принцип, започва сериозно да се обажда.
