Колония, 10 март 2024, неделя
Когато човек погледне Буенос Айрес на картата, едно нещо му прави впечатление – Уругвай е съвсем близо. Намира се на една ръка разстояние, така да се каже, и изкушението да видиш още една страна е твърде голямо, поне така си мислех при планирането на пътуването. Оставаше да реша дали има смисъл да се отиде до столицата Монтевидео, която е на три часа път с кораб от Буенос Айрес. При това положение обаче трябваше да останем да спим там, а това допълнително щеше да усложни и без това интензивната програма. Затова реших да се задоволим с посещение до Колония, който е само на час с кораб. А и всички казваха, че е много интересна дестинация.
До Колония може да се иде и с кола, но трябва да се заобиколи целия залив и трае почти три часа. С кораби пътуват две фирми и аз реших да купя билети за по-голямата от тях, Buquebus, още повече, че терминалът им се намираше близо на пешеходно разстояние от нашия апартамент. Или поне така си мислех аз, Google Maps ми даваше, че е на 15 минути пеша. Само че предишната вечер Иво ми каза:
– Ние се разходихме покрай реката следобяд и стигнахме до терминала. Дотам е поне половин час, ще знаеш.
Помислих, че нещо се е заблудил, защото никой не е по-умен от чичко Гугъл, нали, но наистина се оказа, че съм се объркал аз – може би бях дал на навигацията грешен адрес. И, понеже трябваше да бъдем два часа преди тръгването, на следващия ден с неудоволствие станахме в шест и затупуркахме към главната улица на Пуерто Мадеро, за да хванем такси. Преди да тръгнем припомних на всички да си вземат паспортите – все пак щяхме да ходим в друга страна.
Терминалът се оказа с размерите горе-долу на Летище София, но доста по-спретнат. Там се намират и аржентинските, и уругвайските гранични власти и мислехме, че ще чакаме поне час, но всъщност цялата проверка отне по-малко от десет минути. Помогна и това, че нямахме багаж. Така че се наложи да изчакаме повече от час, но терминалът предлагаше чудесни кафенета и не го усетихме как мина. Разликата между пътуване първа и втора класа с кораба беше само десетина долара, така че реших да се изглезим с първокласни билети. Оказа се добра инвестиция: първа класа на кораба предлагаше меки и комфортни кресла за дрямка на хора, станали в шест. Имаше дори и шампанско, което ни дойде малко множко в девет сутринта, ама няма да го хвърляме я! Докато си пийвх от него, гледах през прозореца към пейзажа навън. Гледката не беше кой знае каква: Рио де ла Плата влачеше мътните си широки води с цвят на капучино докъдето взорът види. Има спорове между географите дали Рио де ла Плата на това място е естуар или река. Ако е река, то е най-широката река в света, на места е над 200 километра широка. Във всеки случай наличието на реката е факторът, който е помогнал за развитието на Аржентина и Уругвай.
Даже не усетихме кога пристигнахме и скоро се разтоварвахме на уругвайския бряг. Там терминалът е много по-малък, Колония (чието пълно име е Колония дел Сакраменто, ама никой не го ползва) е град с население по-малко от 30 000 души. Тръгнахме по тълпата в посока центъра на града, но първо се спряхме в много добре устроен център за местни изкуства. С Ели имаме традицията да си купуваме чаша и нещо дребничко като символ на всяка държава и предпочитаме това нещо да е дело на местни майстори. От въпросния център си купихме двойка великолепни цветни керамични пилета от неизвестна местна порода. След това продължихме към центъра на града, който е обявен за световно културно наследство от ЮНЕСКО. Градът е основан от португалците през 1680 година, но след това собствеността върху него неколкократно се прехвърля между тях и испанците в следствие на множеството войни между двете страни, докато накрая в началото на деветнадесети век става част от независим Уругвай. Поради тези исторически перипетии градът е много интересна смесица между португалско и испанско влияние. В историческия център до морето, където за първи път са се заселили португалците, улиците са по-тесни и сградите следват терена, докато в построените от испанците по-късно квартали улиците са широки петнайсетина метра. Всъщност трябва да кажа, че никога не съм виждал толкова широки улици в толкова малък град. На моменти имах чувството, че съм на Ринга във Виена.
Вървяхме покрай морето между живописни бели къщи, в които имаше магазинчета с качествена стока и кафета, в които ти се иска веднага да седнеш. Качихме се и на крепостната стена, която явно е била от жизнена необходимост на града предвид бурната му история. От стената към реката гледаха мощни топове, остатък от една по-войнствена епоха. Навсякъде около нас пикираха водни кончета. Спускаха се над водата като самолети от Втората световна война, докосваха повърхността на реката за секунда, а после пак се издигаха към слънцето. Бяха хиляди и гледката на толкова много насекоми около теб в един момент е леко плашеща, но после човек свиква. В крайна сметка водните кончета си гледат собствената работа и туристите не ги интересуват особено много.
Обиколихме центъра за по-малко от час, успяхме да купим чаша от един много приятен магазин и свърнахме към новата част на града. Едно от интересните неща в Колония е, че на много места в града са паркирани стари коли на век, че и повече, боядисани във весели цветове. Има и такива в движение, човек може да ги наеме за обиколка. В града има и няколко интересни музея, но времето беше толкова хубаво, че ние решихме да го използваме просто да обикаляме наоколо. Влязохме и в няколко магазина за дрехи, но цените в Уругвай са на западноевропейски нива, че и отгоре. Уругвай с добро основание е известен като „Швейцария на Южна Америка“, икономиката на страната се развива отлично и стандартът е на живот е висок. Правителството на Уругвай е решило да направи Колония високотехнологичен център с идеята да привлече високообразовани специалисти от Аржентина и да удвои населението на Колония. За целта вече са започнали да строят офисни и жилищни сгради, както и друга инфраструктура.
Докато вървяхме чухме шум от много хора и се насочихме към него. Една от широките улици беше затворена и на нея имаше неделен пазар. Разгледахме с интерес местните плодове и зеленчуци, някои от които не познавахме. Имаше и сергии за храна, които миришеха изкусително. Понеже беше вече време за обяд си купихме шишчета от пилешко и свинско месо, глазирани с някаква сладка подправка. Определено ни харесаха. Навъртяхме още няколко километра из стария град, разбира се, ядохме сладолед, след което пак се разхождахме. Накрая седнахме в едно сенчесто кафе, отвсякъде закрито от цветни храстове. Собственикът на кафето очевидно беше грък, защото отвътре се носеше сиртаки на Микис Теодоракис. Посрещна ни с ръмжене, сякаш не бяхме клиенти, готови да оставят пари в заведението му, а някакви подозрителни типове. Цените в заведението му пък биха били на място в централен Цюрих например. Все пак успяхме да си изпием кафето и да хапнем тортичка, без да ни набие. Решихме, че след толкова обиколки на сравнително малка площ вече няма какво да видим и се отправихме обратно към терминала.
И добре, че го направихме, защото ситуацията там нямаше нищо общо с организацията от аржентинска страна. Масата се тълпеше на три опашки. На опашка N1 пишеше „За притежатели на аржентински и уругвайски паспорти“, на опашка N2 не пишеше нищо, а на опашка N3 имаше табела „За всички останали паспорти“. Бидейки дисциплинирани непритежатели на аржентински или уругвайски паспорти се наредихме на опашка N3. Почакахме няколко минути, когато една жена видя паспортите ни и каза „Вие не сте за тук! Идете на опашка N2!“ Огледахме се объркано и видяхме, че много новодошли напускат нашата опашка и отиват на първата. Последвахме ги, като се провряхме на въжетата. След около петнайсет минути стигнахме на гишето на опашка N1, където служителят със странна фуражка погледна паспортите ни и уморено каза:
– Вие сте за опашка N2. Подпечатват ви паспортите от уругвайска страна и след това отивате на опашка N3, за да ви ги подпечатат и от аржентинска.
Спогледахме се ошашавено, но нищо не можеше да направим, затова отидохме на опашка N2. Цялата процедура ни отне около 45 минути. Неведоми са пътищата на южноамериканската бюрокрация.
Върнахме се в Буенос Айрес без особени проблеми, като се изключи това, че в кораба бяха включили климатика на десет и се наложи да увия главата си като бедуин, за да не се пробуди пак синузита ми. Интересно, но когато акостирахме в Пуерто Мадеро се почувствах, все едно се прибирам у дома.
Вечерта бях запазил маса в ресторант „Ла Бригада“ в квартал Сан Телмо, на десет минути пеша от Пуерто Мадеро. Ресторантът беше претъпкан, като мнозинството гости бяха туристи, дошли да опитат от прочутите пържоли. Обстановката беше като в спортен клуб – имаше фланелки, флагове и купи плюс портрет на Дон Диего. В менюто пък имаше снимка на баскетболиста Ману Джинобили, което мен, запален фен на NBA, много ме зарадва. Самото меню предлагаше говеждо, приготвено по двайсетина начина, а за да си поръчаш точното месо с исканото ниво на изпичане се искаше да си завършил докторат в областта, затова се доверихме на препоръките на сервитьора. Всъщност така и не разбрах какво точно поръчах, но определено човекът избра добре. Когато донесоха место той изряза костта с лъжица, за да покаже колко е крехко. Знам, че всичко това е за шоу, но самият вкус е наистина незабравим. Споменах ли вече, че Аржентина не е място за вегетарианци?
