Ел Калафате, 6 март 2024, сряда
На следващия ден дъждът беше спрял, но влагата се усещаше във въздуха. Още в седем сутринта взехме куфарите си и поехме към автогарата, която се намираше на десетина минути път от апартамента. Въобще в Пуерто Наталес нищо не е далеч. Бях купил билетите за автобуса предварително, но имах лек притеснения за това пътуване. Все пак да пресечеш границата между две държави на друг континент с автобус крие известни неизвестни. Оказа се, че не е имало основания за такива притеснения. Автобусът беше чист и модерен, а шофьорите караха внимателно и бяха много учтиви. Само дето точно зад мен имаше възрастен северноамериканец (така и не разбрах дали е американец или канадец), който със своята конвулсивна кашлица не даваше особени надежди, че ще доживее до края на пътуването. Самият аз усещах, как в лявата ми ноздра вървят някакви нездравословни процеси, сякаш вътре работеше някаква фабрика. Увих се като бедуин с верния си сив шал и нахлупих шапката си до носа, но отнякъде все така продължаваше да ми духа, затова си взех партакешите и се изнесох на една от празните задни седалки. Отзад беше по-добре и успях дори да погледам патагонския пейзаж навън. Той не се беше променил особено откакто тръгнахме – безкрайна тревиста равнина, оградена от високи планини, забулени в мараня. По едно време спряхме и ни казаха да си приготвим паспортите – бяхме стигнали аржентинската граница. Минаването ѝ отне половин час, като в това време включвам и пиенето на капучино в кафенето. Тук е моментът да отбележа, че концепцията за капучино в Южна Америка включва насипването на солидно количество шоколадови стружки на дъното на чашата, което придава на напитката вкус на всичко друго, но не и кафе. Ние обаче продължавахме да поръчваме с плахата надежда, че някой ден все пак ще получим напитката, която биха ни сервирали в Европа, само дето това така и не се случи.
След близо шест часа се дотътрихме до Ел Калафате и се заех да се ориентирам къде се намира апартамента ни. Липсата на интернет доста затрудняваше задачата ми, все още не бях купил карта за мобилния рутер. Освен това още не бяхме сменили аржентински песос и се притеснявахме дали местните шофьори приемат долари. Накрая просто се натоварихме на едно такси и му дадохме адреса на Гилермо, както се казваше хазяина ни. Оказа се, че шофьорът познава Гилермо, защото се прегърнаха много радушно. Оказа се и че с кеф взима щатски долари, защото очите му блеснаха, като видя зелената десетачка.
Апартаментът се оказа съвсем обикновен, но много добре разположен и с приятна маса за сядане отвън. Освен това се намираше на тиха уличка съвсем близо до центъра на града. Точно до апартамента видяхме надпис „Радиостанция FM Dimensión 100.3”, на която се оказа, че Гилермо е собственик. Казах му, че самият аз съм участвал в основаването на студентската радиостанция АУРА и че съм работил в радио, което дълбоко го разчувства. Гилермо беше истински симпатичен човек с прошарена брада, с която ужасно ми напомняше на римския император Адриан. Иначе Гилермо беше на наша възраст и направи всичко възможно да направи престоя ни в Ел Калафате възможно най-приятен. Освен това говореше много добър английски, което си е солиден бонус. Дъщеря му учеше Маркетинг в Бразилия и Гилермо събираше средства, за да я изучи. Той ни разказа всичко за Ел Калафате, каза ни къде да вечеряме и дори ни смени песо срещу долари (те му трябваха за дъщеря му).
Ел Калафате доста прилича на Пуерто Наталес, с тази разлика, че централната му улица е доста по-дълга и широка. На всяка втора витрина има барбекю с проснато агне на него, очевидно тук това е национален спорт. Иначе централната улица доста ми напомни на тази в Боровец. Тук за първи път се сблъскахме със суровата аржентинска икономическа реалност. Инфлацията е 15-20 процента на месец, което кара магазините да слагат две цени – в кеш и при плащане с кредитна карта (по-висока именно с петнайсет процента, защото магазините трябва да чакат до края на месеца парите им да пристигнат). При смяната на пари пък има не един, не два, а цели три различни курса. Първият е официалният курс, който ти дават банките и на който теглиш от банкоматите. Този курс е най-неизгодният и практически никой не го използва, освен някой заблуден гринго. Вторият е курсът на обменните бюра, който е поне двайсет процента по-добър. И накрая, когато плащате с Мастъркард или Виза в хотела например, получавате още по-добър курс. Пълен купон, казвам ви. А за да стане веселбата още по-голяма, най-голямата банкнота в обращение сега е от 2000 песос, или $ 2. Това означава, че всички мъкнат наоколо пачки с банкноти. За да платиш нещо по-голямо трябва направо да си викнеш носач.
Обиколихме целия град за не повече от два часа. Видяхме и доста красиви къщи с изглед към лагуната, явно доста хора имат вили тук. Накрая неизбежно стигнахме до тежкия избор на кръчма, в която да ядем. Спряхме се на една, която беше съвсем близо до апартамента ни, и носеше нежномузикантското име Бирария Шопен. Пред въпросната бирария имаше голямо огнище с дървени въглища, на което като при езическо жертвоприношение бяха сложили голямо разпънато агне. Направих си снимка с огнището, но, докато Ели ме снима, така се опуших, че трижди съжалих за тази си амбиция. Цяла вечер миришех, сякаш съм изварил поне три варки компоти. За сметка на това манджата в Шопен се оказа не само от много добро качество, но и от впечатляващо количество. Имаше едни пържоли на име „миланезе“, които биха отговорили и на апетита на Годзила. Бирата също беше на подобаващо ниво. След като се натъпкахме добре се отправихме към апартамента, поклащайки се като патоци. Да, знам какво ще кажете – не бива да сте отишли там само да плюскате, но за наше оправдание трябва да кажа, че взаимодействието с местната кухня е важна част от опознаването на културата. Или поне така се оправдавахме.
Перито Морено, 7 март 2024, четвъртък
Ел Калафате е приятно градче, но нека си сложим ръката на сърцето и да си кажем истината: въпреки агнетата на грил и патагонската природа наоколо на никой не би му и хрумнало да бие целият този път дотук, ако Ел Калафате не беше основният изходен пункт за Перито Морено, най-големият ледник в света. Имахме няколко опции да отидем до него: единият вариант беше да отидем сами с кола както в Торес дел Пайне, другият да вземем индивидуална екскурзия, а третият да отидем с група. Накрая реших да се доверим на най-голямата местна туристическа фирма Hielo & Aventura, не на последно място защото тя е и единственият лицензиран туроператор на ледника. Освен това отзивите за тях бяха много добри – всички твърдяха, че са много добри професионалисти. Следващата дилема беше коя точно от техните екскурзии да вземем: имаше опциите да отидем на трекинг в самия ледник, да вземем кораб с разходка до ледника или просто да се разходим дотам с кораба. Първата опция отпадна някак от само себе си, тъй като хората, които ме познават добре, знаят, че искрено, от цялото си сърце ненавиждам студа, леда и всичките им разновидности. Освен това кратка справка с индианците показа, че и те не са супер ентусиазирани да блъскат няколко часа по леда. От друга страна да отидем само на разходка с кораба ни се виждаше малко, затова избрахме средния вариант – кораб плюс разходка – който от фирмата наричат Safari Azul.
И така, с билети в ръка и песен на уста се явихме в 9 часа на следващия ден, който се намира – естествено – на централната улица в Ел Калафате. Там вече се беше събрала пъстра тълпа от туристи. Имаше американски студентки, баби англичанки и какви ли не още. Екскурзоводът Леандро ни натовари в модерния автобус и се юрнахме да събираме туристи от по-големите хотели. Това ни отне двайсетина минути, през които Леандро успя да ни разкаже няколко местни вица и да ни пусне местна музика. После се насочихме по нелошия път към ледника. За разлика от парка Торес дел Пайне тук няма кой знае какви гледки, на които да спреш за снимка, така че скоро стигнахме до входа на националния парк, където спряхме, за да покажем билетите си – не тези за екскурзията, а тези за националния парк, които се купуват отделно. Бях ги купил онлайн, но сайтът на националния парк Перито Морено е само на испански и е правен от виден садист и некадърник преди навярно двайсетина години, ако се съди от дизайна му. След близо час опити накрая успях да купя билетите, но на тях с ужас видях, че са валидни не от 7 март, а от датата на закупуването им 7 февруари. Наложи се да пиша до парка Перито Морено, откъдето веднага ми отговори на английски служителка на име Мануела (Господ да я поживи!), която ме увери, че билетите са си валидни, стига да не са използвани преди това. Така че подадох билетите с леко притеснение, дори бях изпечатал мейла на Мануела, но се оказа, че проблеми наистина няма. Докато се катерехме по стръмен път, ограден и от двете страни с високи дървета, Леандро каза: – Дами и господа, ледникът Перито Морено!
И наистина, в този момент се отвори изглед към дълбока лагуна, в дъното на която имаше високи снежни планини, а по нея като синя река в езерото на име Аргентино се спускаше огромен ледник. Изглеждаше, сякаш планината е изпуснала чаша вода, която се е разсипала в езерото. От това разстояние беше трудно да се прецени височината на ледника, но си личеше, че е огромен. В този момент Леандро ни уведоми, че ледникът е висок около седемдесет метра, но че с частта под водата е поне сто и седемдесет метра дебел. Ледникът е дълъг над 30 километра и е широк 5 километра в най-широката си част. Смята се, че това е третият най-голям резервоар на питейна вода в света.
Слязохме на голяма наблюдателна площадка, където вече бяха паркирали десетки коли и автобуси. Оттам поехме надолу по добре организирана бетонна пътека, която водеше по-близо до ледника. Успяхме да си пробием път след тълпата и захласнато се облегнахме на перилата. Отблизо ледникът има хипнотизиращ ефект, особено стерилно синият му цвят. Той се дължи на факта, че ледът поглъща всички цветове на спектъра на слънчевата светлина, но отразява само един – синият. Докато му се дивяхме, се чу грохот, който се чу дори над врявата на туристите. Инстинктивно насочихме камерите на телефоните си натам и успяхме да заснемем как в езерото с трясък се срути леден къс с размерите на автобус, който вдигна голяма вълна. Шумът беше сякаш някой е разпрал гигантско парче плат. Помислихме, че сме уловили някакъв изключителен момент, но после се оказа, че такива парчета се откъсват доста често.
Обиколихме всички наблюдателни площадки и от всички тях ледникът изглеждаше все така извънземен. На една от площадките видяхме съвсем земна сцена – млада рускиня се снимаше явно за Инстаграм, защото свиваше патешките си устни и пъчеше изкуствената си гръд. Нелепи са пътищата на инфлуенсърството.
След като се нагледахме се качихме до ресторанта и взехме по едно кафе. Докато отпивах от неочаквано добрата за Южна Америка кафява течност, гледах щурането на туристите около наблюдателните точки и си мислех колко хубаво би било човек да наблюдава тази гледка с малко повече смирение. И без това сме успели да съсипем доста неща около себе си, можем поне да ги уважаваме. Между впрочем, ледникът Перито Морено доскоро е бил един от малкото в баланс – тоест всяка година е губел толкова маса, колкото е и печелел. От 2020 година това не е така и ледникът вече се отдръпва. Ледникът е голям, но и той не може да устои на глобалното затопляне.
Натоварихме се пак за малко в автобуса, където Леандро обяви, че един от туристите го няма и се връща да го търси, а нас ще ни закарат на кораба. Той се оказа подобен на този, с който ходихме до ледника в езерото Грей. Тук също ни предложиха коктейл с лед от ледника, но нямахме толкова време да се наслаждаваме на гледките, защото разстоянието е много по-малко. През цялото време се движехме покрай отвесната ледена стена и успях да заснема още едно срутване на голямо парче лед, но вятърът беше пронизващ и се прибрах, за да не се вложи ситуацията с носа ми.
Разтовариха ни на открито парче земя близо до ледника, от фирмата бяха организирали всичко като военна операция. На сборния пункт ни пое друг гид на име Густаво, младеж с красива светлокафява брада и излъчването на вокал на алтернативна банда. Накара ни да оставим всички излишни торби и багажерии на нещо като импровизирана закачалка и каза:
– Тук няма кой да ги пипа, можете да сте сигурни в това.
След което ни поведе през чакълестия терен, през който имаше нещо като пътека, но като цяло беше пълен с опасни остри скали, на които човек лесно можеше да се пребие или да си изкълчи крайник. Густаво любезно ни информира:
– Ако се загледате внимателно в почвата, ще видите хиляди остатъци от зъби на туристи, които са гледали в телефоните си, вместо в краката си! – и сам се засмя като дете на шегата си.
Шега, не шега, налагаше се да внимаваме къде стъпваме, още повече, че пътеката се изкачваше. Накрая излязохме точно на мястото, където ледникът влиза в езерото. Точно си правехме снимки с аржентинското знаме, когато още едно парче се срути в езерото и вдигна висока вълна, която се понесе към нас. Иво беше застанал точно на брега в желанието си да направи по-добри снимки и водата заля обувките му. Тъкмо започнах да му се присмивам по стар български обичай, когато видях, че и моите обувки също са под три пръста вода. Изпълних отчаяно па дьо дьо и избягах на по-високо със скорост, близка до светлинната. Този ден беше най-проблематичен в подготовката ни за това как точно да сме екипирани, но аз в крайна сметка реших да инвестирам в нови непромокаеми обувки. За щастие се оказаха точно такива и не пропуснаха и капка вода. Браво на фирма Keen, впечатлен съм!
След малкия инцидент с цунамито ни поведоха да разгледаме ледника отблизо. Можеше да го пипаме с ръка и дори да се шмугваме в малките пещери, образувани от топящата се вода, но не и да се катерим по него – това удоволствие беше запазено за тези, които бяха взели по-голямата екскурзия по леда. Видях как се мъчат да си сложат специалните обувки и как пъхтят нагоре по леда и реших, че много мъдро сме си избрали екскурзията. След това тръгнахме да се връщаме през нисък храсталак, който се оказа пълен с местните боровинки калафате, на които е наречен и града. Пробвахме ги как са на вкус. Определено изглеждаха пълни с витамин С, но след консумация езиците ни се оцветиха в наситено пурпурно за голямо забавление на Густаво.
На връщане в автобуса пак ни пое Леандро, който беше успял да издири липсващия турист. Не им е лесно на гидовете, понякога работата им е точно „оператор на биологична единица“, както евфемистично наричаха професията „овчар“ в УПКто навремето. Леандро обаче беше все така весел и ни пусна някаква весела местна чалга, на която дори се раздвижихме. След като ни разтовариха пак на централната улица, претоварени от емоции и синя красота, трябваше да решим дали пак да подложим телата си на поредното асадо.
– Искам пица! – отсече Ели в този момент с опасен блясък в очите.
Когато тя иска да яде нещо конкретно, дългогодишният опит ме е научил да не споря, така че чинно се наредихме в една пицария и скоро вече мъкнехме кутията. Купихме вино и мезета от близкия магазин за една пачка банкноти и се настанихме на масата пред къщата в отлично настроение. Дори нямаше много комари – не бяха повече от депутатите в българския парламент. Тъкмо почвахме да си боцваме от мезетата, когато от улицата се подаде кучешка глава и притежателят ѝ се дотътри до масата, заставайки в поза Мирно. Скоро дойдоха още две-три негови другарчета и си помислих, че навън няма да се яде. Тъкмо бях вдигнал чиниите да ги нося вътре, когато Иво стана, подкара кучетата навън и просто затвори вратата на къщата. Понякога простите индиански идеи работят отлично.
Буенос Айрес, 8 март 2024, петък
Гилермо ни беше викнал такси за 6:30 на следващия ден, тъй като самолетът ни излиташе в 9. Летището на Ел Калафате не е кой знае колко голямо, но в сравнение с това в Пуерто Наталес си е направо JFK. Таксиметровият шофьор беше мрачен мургав индивид, който беше пуснал тихо някаква местна протяжнодепресивна музика. Може и радиостанцията на Гилермо да беше, не знам. Индивидът не изрази емоция дори когато му оставих бакшиш, просто помогна да стоварим багажите и отпраши.
Тук е моментът да поздравя индианките, че бяха успели да справят багажа изключително компактен и в рамките само на един среден куфар на човек, особено като се има предвид, че сменихме четири климатични зони. Бързо се чекирахме на гишето на Аржентинските авиолинии, с които летяхме този път, и скоростно преминахме през проверката за сигурност. Тъкмо започнахме да отпиваме от поредното подсладено капучино, когато по радиоуредбата обявиха:
– Сеньор Емил Ценов, моля да се явите на гишето.
На сеньора леко му прилоша, като си представи как ни отменят полета или ни изхвърлят от него за някоя дреболия. Отидохме там с Иво и любезната служителка ни каза:
– От службата за сигурност ни казаха, че имате някакво зарядно устройство в багажа. Такива са забранени за превоз в чекирания багаж, трябва да го вземете в ръчния.
Тук на Иво му светна, че навярно става дума за неговия багаж. Минахме обратно до гишето за чекиране, Иво извади зарядното, което бе забравил там, и двамата хукнахме обратно през проверката за сигурност. За щастие нямаше никакви повече проблеми и полетът мина много приятно. От любезните аржентински авиолинии дори ни дадоха някакви сладки и безалкохолно. Предвид кулинарната репутация на страната очаквах по-скоро някоя пържола, но нейсе, и така става.
Докато кацахме, гледах Буенос Айрес отвисоко. Градът обхваща обширна площ и е с улици, пресичащи се под прав ъгъл и образуващи квадрати. До някои къщи личаха и плувни басейни. Кацнахме точно по обяд и веднага се гмурнахме в жегата отвън. Докато шофьорът ни Давид отиде да вземе колата, с индианците спретнахме импровизиран стриптийз, махайки дрехите от Ел Калафате. Стигнахме до централния квартал Пуерто Мадеро, където бях резервирал апартаменти, за по-малко от половин час, което ме накара да се усъмня в мъдростта на решението си да резервирам частен трансфер за почти $ 100. Но така се получава, когато те наплашат, че имало много таксита – измамници.
Понеже ни бяха наплашили и с престъпността в Буенос Айрес, бях взел апартаменти в охраняем комплекс. Там наистина гледаха на сигурността много сериозно – на входа имаше будка с трима души охрана и висока ограда с шипове. Иначе самата сграда беше много модерна с басейн, фитнес и всякакви други екстри, а апартаментите бяха на седемнайсетия етаж и предлагаха отлична гледка към Пуерто Мадеро и неговите докове и променади покрай реката. Самите апартаменти бяха чудесно оборудвани и много комфортни, само дето слънцето ги беше напекло безмилостно през големите прозорци, поради което се наложи да държим климатика почти непрекъснато включен.
Нетипично за мен не бях направил програма за деня, като вместо това оставих другите да проявят самоинициатива. Ели заяви, че непременно трябва да отидем до книжарницата Ел Атенео. Погледнах на картата и заявих, че четири – пет километра са детска игра за нас, само дето не бях предвидил слънцето, което безмилостно печеше. Наложи се да търсим сянка за придвижване, но това не е никак лесно с широките площади и булеварди на Буенос Айрес, на които често се налага да пресичаш на два светофара. Първото ни впечатление от града беше, че сме в Европа. Можеше да е всеки италиански или испански град. Това не е изненадващо, като се има предвид, че предците на по една трета от аржентинците са именно от тези две страни. В началото на двадесети век Аржентина е била най-богатата страна в света и притегателна точка за много емигранти, включително и българи. По сградите наоколо си личеше обаче, че говорим именно за стара слава. Най-хубавите от тях бяха на повече от век и не бяха добре поддържани. Новите бяха утилитарни и скучни. Минахме през площада Хуан Перон, на който има паметник на този президент, вдигнал ръце сякаш в отчаяние. По-нататък пък видяхме огромната сграда на Военното министерство, което би било съвсем на място в Букурещ на Чаушеску например. Въобще Буенос Айрес е пъстър и многообразен град. Улиците му са живи, но си личи, че хората са угрижени и не толкова заможни. Колите са старички и, за моя голяма изненада, преобладават Фиатите. Явно италианската фирма има завод тук.
Стигнахме до Плаца де Майо, на който нямаше грам сянка и затова избягахме доста бързо в посока авеню 9 юли. То безспорно е една от най-широките улици, която съм виждал, има поне осем платна в една посока. За да го пресечеш пеша е необходимо внимателно планиране, както и евентуално да се осигури суха храна за три дни. Стигнахме и до Операта, която е една от най-известните в света. Сградата отвън е много красива, но за съжаление не можахме да я разгледаме отвътре, защото сезонът беше свършил и вървяха ремонтни работи на осветлението, поради което залата беше тъмна.
След трамбоване на буеносайреските улици, което би озорило и римски пехотинец, най-после стигнахме до книжарницата Ел Атенео. Влязохме в нея и веднага направих комплимент на Ели:
– Леле, добре, че ни доведе тук!
И наистина, книжарницата е като истински храм на книгата. Ложите и сцената на бивш театър са преобразени с много вкус в рафтове с книги, разпределени по секции.
Разходихме се из етажите и, докато снимахме, видяхме, че далеч не сме единствените туристи в книжарницата. Трудно е човек да не се впечатли. Накрая отпразнувахме посещението си с по едно кафе и сладолед и излязохме навън. Всички прогнози за времето на мобилните ни телефони показваха ухилени слънчица и 30 С, но явно облаците над аржентинската столица не бяха уведомени за това, защото беше започнало да вали. Разбрахме се с Диди и Иво да се видим след два часа, за да имаме време за малко шопинг. В Буенос Айрес освен стандартните световни марки има и много интересни магазини със стоки, които няма да видите в Европа. Аз си купих от един бутик бяла риза на червени черти, придобиването на която оправдах с нелепия аргумент, че няма с какво да отида на урока ни по танго. После Ели забеляза на една витрина чудесни рокли и блузи. Влязохме да разгледаме, а младата продавачка ни попита с глас като камбанка на нелош английски:
– Желаете ли да пробвате някоя от тях?
Обърнахме се към нея и внезапно и двамата с Ели осъзнахме, че сме в присъствието на едно от най-очарователните момичета, които бяхме виждали някога. Беше стройна, с дълга черна коса, трапчинки и усмивка, която би обезоръжила всеки. С Ели я гледахме, както човек би гледал произведение на изкуството, поради което се забавихме повечко от необходимото. Докато плащах покупките не се сдържах и попитах момичето:
– Извинявайте, но предполагам осъзнавате, че мястото Ви не е тук, а в киното?
Тя се засмя заразително и каза скромно:
– Не мисля. Най-малкото не съм пробвала.
Натоварени подобавъчно се насочихме към срещата с Иво и Диди. Координацията ни беше малко сложна, защото се оказа, че картите за данни не работят никак добре в Аржентина. Човек трябва да има договор, за да разполага с приличен мобилен интернет. Все пак успяхме да се засечем и Иво веднага каза:
– Дайте да минем през един магазин. Май си харесах кожено яке.
Якето придаваше на Иво вид на британски авиатор от Втората световна война, но той имаше колебания дали това е най-подходящия имидж за него, а и цената беше доста солена, затова се отказа. През цялото това време продавачът пробва всички трикове, за да пробута нещо от стоката си, но не му се удаде. Накрая, видимо отчаян, бутна визитната си картичка в ръката на Иво и ни призова в името на всички светии да се върнем пак.
Оставих на индианците да решават къде да вечеряме и накрая Иво посочи едно заведение с думите „Е те тука ще влезем!“ Предполагам, че решението му беше повлияно от голямата изрисувана халба с бира на плаката отвън. Влязохме и видяхме, че келнерите са с кожени гащи. Оказа се, че сме в баварска бирария, което не е никак изненадващо, като се има предвид, че в Аржентина са емигрирали доста германци. Наденичките се оказаха на ниво, бирата – студена, а дори имаха и прилична риба. В Буенос Айрес гладни няма да останете.
Буенос Айрес, 9 март 2024, събота
На следващия ден точно в 9 сутринта пред добре охраняваната ни индианска крепост ни чакаше Алфредо, екскурзоводът ни за деня. Той беше на петдесетина години, леко оплешивяващ и с трезв поглед върху живота. Натовари ни в старичкия си Ситроен (забравих да кажа, че тук и френските коли са много популярни) и ни попита:
– Къде искате да отидем – в гробището Реколета или в парка?
Първоначално предпочитанията ни клоняха към парка, тъй като да започнеш деня си с разглеждане на гробище не ни се виждаше твърде привлекателно. Намеси се обаче Ели, която заяви, че е чувала, че Реколета е истинска забележителност. Затова се насочихме натам. Въпреки сравнително ранния час вече имаше много туристи и скоро установихме, че има защо. Реколета е забележително място. Покрай сравнително широките алеи на гробището има издигнати внушителни гробници, много от които са истински произведения на изкуството, а върху някои от тях има и паметници. Алфредо каза, че е ОК да се гледа вътре, стига да няма някаква служба или скърбящи. Да бъдеш погребан в Реколета е въпрос на престиж, затова местата там струват много скъпо. Ако някой не може вече да плаща за гробницата на предците си, тя се пуска на търг и си намира нови собственици, които евентуално могат да решат да построят нова на нейно място. Алфредо ни показа гробницата на Ева Перон и ни разказа историята как тялото ѝ било откраднато, като не пропусна да добави:
– Разбирате, нали, че въпросната Ева не е била нищо особено и заедно с мъжа си доста са пооткраднали? Сегашният ѝ имидж е чист маркетинг.
Въобще Алфредо имаше трезвоциничен поглед върху аржентинската действителност. Когато го запитах защо се стигна до сегашната криза, той отговори:
– Защото перонистите – те са леви и лейбъристи – научиха хората, че могат да взимат пари, без да бачкат. Затова хората ги избираха пак и пак. Когато кинтите свършиха, те напечатаха нови и така…
Когато пък минахме покрай паметник на някакъв войнствен индивид, Алфредо снизходително каза: – Тоя е бил свестен човек, но иначе доста тъп.
Минавайки покрай паметника на друг, още по-войнствен индивид, Алфредо направо го определи като „този пък е бил пълен идиот!“ Въобще Алфредо си беше голям сладур.
Между другото и Алфредо, и няколкото други аржентинци, с които разговаряхме, симпатизираха на новия президент Милей. Алфредо се изказа по негов адрес така:
– Той, разбира се, е доста странен, но да не забравяме, че все пак е икономист. Пък и откачените проблеми на една откачена страна може да ги реши само някой откачен!
Изкуших се да го запитам нещо, което бях забелязал и в Чили. Всички екскурзоводи в Южна Америка говореха за испанците като за завоеватели, героичната борба с които е определила местните нации. Алфредо говореше в същия дух, затова аз любезно се позаинтересувах:
– Добре де, говориш за „тях“ и „нас“. В крайна сметка всички вие сте наследници или на испанските конкистадори, или на други европейски изселници. Защо го има тогава това противопоставяне? Не е ли желание за дистанциране от европейското ви минало? Или оправдание за преследването на индианците и робството?
На тази малка моя провокация Алфредо отговори доста аргументирано и с исторически факти, че всъщност много бързо в Южна Америка се стига до формирането на местни елити и общности, чиито интереси рядко са съвпадали с интересите на Испания или другите колониални сили. Както ще видим, Бразилия е била донякъде изключение от това.
След Реколета минахме покрай парка, но не спряхме в него, а само снимахме голямото метално цвете, скулптура на име Floralis Genérica. Листата на това цвете се отварят и затварят в зависимост от времето на деня, а през нощта от цветето блика светлина. За съжаление три месеца преди нашето идване силна буря беше повредила едно от листата и то сега чака да бъде поправено.
После отидохме до Катедралата, която е доста внушителна, но, ако бъдем честни, не би се класирала дори и в Топ 50 на катедралите в Европа. Вътре имаше служба, на която за първи път видях проснали се на земята свещенослужители.
Оттам разгледахме сградата на Националния Конгрес и оттам се насочихме към квартала Ла Бока. Всички го възхваляват като много цветно и интересно място и то несъмнено е такова. Къщите са боядисани в най-различни и не винаги подхождащи си цветове, като легендата твърди, че при основаването на квартала италианските заселници били твърде бедни да си купят нормална боя, поради която ползвали боя, останала от ремонта на кораби. В момента съм доста убеден, че всичко се прави в името на туризма. Алфредо паркира на един частен паркинг, охраняван от съмнителни типове, и отидохме да се разходим. Улиците бяха претъпкани с туристи като нас, продавачи на джунджурии, будки за храна и танцьори на танго. Общо взето приятно местенце, но остави у мен леко чувство за тъга и изкуственост. Казват, че човек не бива да замръква там след затварянето на магазините.
После минахме покрай стадиона на Бока Хуниорс Ла Бонбонера, който отвън е боядисан в традиционните цветове на тима лилаво и жълто. Същата вечер отборът на Бока играеше със стария си враг Сан Лоренцо и успяхме да видим феновете, отиващи на мача. Никога не съм чувал такава какофония. Хора висяха от вратите на десетки автобуси, а отвътре се чуваха тъпани и други озвучителни тела. Жалко, че не можахме да намерим билети за мача. Не че знам дали бихме били в безопасност там.
За финал се разходихме покрай реката на нашия квартал Пуерто Мадеро. Тази бивша зона с докове е трансформирана много успешно в модерен градски център с много заведения и магазини. Има и стар платноходен кораб, закотвен там. За съжаление слънцето беше започнало силно да прежуря, затова си взехме довиждане с чудесния ни гид Алфредо и се насочихме към хладината на апартамента, за да си починем. За вечерта бях планирал урок по танго.
Резервацията на този урок се оказа най-трудната част от организирането на това пътуване, защото за всички такива уроци имаше противоречиви отзиви. Накрая все пак резервирах един, но те пък взеха, че отказаха кредитната ми карта. И така в пет часа следобяд още нямахме резервация, което ме изнервяше. Накрая реших да отидем на клуб с отворени уроци, пък каквото сабя покаже. В седем часа слязохме всички долу, издокарани като за танци. Аз, разбира се, си бях сложил новата снежнобяла ризка на червено райе. Попитах охраната дали могат да извикат такси – по някаква причина не можах да използвам Uber. Мустакатият чичко-охранител кимна и след десетина минути пристигна едно доста разклопано жълто такси. Неговият шофьор явно беше директен наследник на петкратния шампион във Формула 1 Хуан Мануел Фанджо, защото имаше неговия стил на шофиране – пълна газ и използване на всяко свободно място. Докато той прилагаше смъртоубийствените си маневри, в таксито цареше пълна тишина, сякаш бяхме в Катедралата. Само по едно време се чу тиха молитва. Не знам кой я каза, може да съм бил и аз. Явно обаче молитвата проработи, защото пристигнахме пред целта ни, клуба Ла Катедрал, живи и здрави. Таксиметровият шофьор ни взе 12000 песос, което си е една пачка банкноти, и отпраши с пълна газ, навярно за да търси други клиенти за плашене.
Ла Катедрал се оказа едно от най-забавните места, на които съм бил. Първо на входа ни взеха някаква символична сума, която се изразяваше в половин пачка банкноти, и ни казаха да се качим на втория етаж. Беше почти осем часа, когато започваше втория урок за деня, но първият още не беше свършил. Влязохме с тая с гол дървен плот, която не беше чистена от времето на Ева Перон, а може би и отпреди това. По таваните имаше паяжини, от които човек можеше да си изплете прилично палто. Както си бях прясно изкъпан и издокаран, внезапно всичко започна да ме сърби. После се загледах в танцуващите. На дансинга имаше осем здрави момчета, които бяха обучавани да танцуват танго от крехка аржентинка. Младежите танцуваха по двойки, което очевидно много ги забавляваше. Оказаха се холандци на екскурзия, които явно бяха дошли да си търсят приятел(к)и, но за съжаление никой друг не се беше появил на първия урок. Ситуацията се оказа много различна с втория. Заприиждаха хора от цял свят. Имаше момичета от Англия, млада австралийска двойка на сватбено пътешествие, американци и какви ли не още. Холандците видяха английските мадами и решиха да поостанат.
Тангото изглежда проста работа – две напред, една назад – но всъщност си е цяла наука. Каква стойка да заемеш, как точно да поставиш крака си пред другия…сложна работа е тая. Опитахме се с Ели да направим някакви стъпки и май донякъде ни се получи. Задачата ми да водя се усложняваше от факта, че Ели не искаше да ме следва, което си е много важно в пустото му танго. Определено не е танц, базиран на принципите на еманципацията. Интересно обаче, после Ели успя да следва доста добре инструкторът със странна прическа. Може и в моето водене да е била причината.
След като се натанцувахме на воля решихме да не оставаме за шоуто, а да се върнем до реката при нас. Лесно хванахме такси, което се шофираше от много спретнат и коректен млад мъж. Той ни закара обратно до Пуерто Мадеро за 3000 песос, или четири пъти по-малко от таксито, викнато от охраната. Почвам да подозирам, че тия сеньори заработват от комбината с такситата. Паркирахме в ресторант Siga la Vaca, на чието лого се усмихваше крава. Изборът ни беше обусловен от това, че вухме как цвърчи месото в чиниите на масите. Разпоредителят беше мускулест чичко, коийто изглеждаше много зъл, но всъщност се оказа душичка. Препоръча ни чудесно местно вино и ни докара порция месо, която би нахранила гладна армейска рота и на всичкото отгоре беше изключително вкусна. Южна Америка определено не е дестинация за вегани.