Боговете на града са сред нас. Ходят по същите улици, дишат същия въздух, ругаят същите невъзпитани шофьори.
Някои от тези богове имат необикновени способности, други са обикновени хора, които трябва да се справят със странни ситуации, а трети дори не са хора.
Може би познавате лично някои от тях? Или дори сте Бог на града?
Нищо не е изключено. Прочетете книгата и ще разберете.
От редактора
“Разказите на Емил са един своеобразен портрет не само на наистина силните от градската прослойка, защото сред героите му има и лузъри, а като цяло на българския градски човек от новото време, в което има правила, но никой не ги спазва и всеки е взел правомощията за самоопределянето си в своите ръце. Епохата на свръхчовека с няколко телефона в ръцете, банкови карти в джобовете и безкраен копнеж за всякакви емоции и наслади, при отсъствие на държава. Ницше така си е представял съвършената държава, където: всички пият отрова – и добрите, и лошите; държава, където всички губят себе си – и добрите, и лошите; държава, където бавното самоубийство на всички носи името „живот“. Предполагам, че би се влюбил в днешна България, така добре описана от автора.
Независимо от това, тук няма социална, психологическа или каквато и да била критика. Дори напротив, Емил сякаш симпатизира на своите герои и оправдава техните решения, дори когато изглеждат незаконни, защото основно право на божественото е да гради правила и закони, а не да се съобразява с такива. Повечето от персонажите му успяват да възстановят реда, такъв какъвто го желаят, просто защото го могат. (…)
Класическо правило за всяка интересна история е добрият край. Всеки един от „Боговете на града“ е именно такъв, функционира с техниката, характерна за вицовете – ударно, неочаквано и непредвидимо. Както се казва – нищо не е случайно. Емил обожава да разказва вицове. Знае сигурно стотици, ако не и хиляди. И ги разказва така, както разказва своите истории – живо и паметно.
Това е книга, за която ще се говори. Защото е интелигентно написана, провокативна, четивна и най-вече – добра.
Дяволски добра.
Роман Хаджикосев
