Хелзинки, 9 – 10 октомври 2014
“Апчих!” “Апчих!!!” “Аааапчих”! Ели кихаше като картечница. “Бух!Бух!Бух бух бух!!!”, пригласях аз с бронхитен баритон. Беше вечерта преди заминаването ни за студения климат на Хелзинки, а ние с Ели бяхме като вирусна версия на дуета Юритмикс.
Пътуването ни не започваше по най-добрия начин, но ние сме стреляни зайци и не се уплашихме. Опаковахме индустриални количества Тайлол Хот и капки за нос и се отправихме към летището.
Хелзинки ни посрещна с облаци, гаден дъждец и ниски температури. Градът е сив, нисък и грозен (навярно фактът,че слънцето не се показа и за момент за тези 24 часа,също допринесе за това впечатление). А за скъпотията думи нямам. Бил съм в градове като Цюрих и Лондон, но Хелзинки надминава всичко. Въпреки това хората се тълпят в магазини като Стокман и харчат ли, харчат. Почвам да се питам дали не са обменили опит с Гърция…
Успяхме бързо да се настаним в много удобен апартамент на малко полуостровче на пешеходно разстояние от центъра. Намерихме го чрез AirBNB, който се оказва много удобен сайт. Имайки предвид гадното време, набързо се разходихме и хапнахме в Пица Хът, плащайки по петнайсетина Евро на пица. Обслужването беше наистина лошо. Когато питах сервитьора дали говори английски, той ме погледна студено и каза: “Yes I Do. Do you???” В тоя момент ужасно ми се прииска да му тресна един балкански десен прав в зализаната руса скандинавска мутра.
На следващия ден, петък 10 Октомври, излязохме да се разходим. Видяхме православната катедрала, студена и мрачна. Въобще „студено“ и „мрачно“ са двете думи,които най-точно описват впечатленията ни от финландската столица. Може би през лятото е различно, въпреки че съм чувал легенди за финландските комари. Подозирам обаче, че мнозинството от финландците дълбоко в себе си мечтаят да заспят мечешки зимен сън някъде около края на Октомври и да се събудят през Април.
Разходихме се из крайбрежния пазар, който май е най-доброто нещо в Хелзинки. Разбира се,поради местоположението на града мнозинството от щандовете наблягат на рибата и други морски продукти. Видяхме цял клас първолаци, явно излезли на излет. Учителката ги подреди на скамейките на един щанд и отиде да вземе еднакви порции от нещо, което приличаше подозрително на гниеща риба. Дечицата обаче нагъваха миришещият деликатес с настървение.
Точно до пазара има модернистична скулптура на пикаещ индивид, под която има върволица от туристки,желаещи да се снимат. Човешката психология не престава да ме удивлява. Ако някой се облекчава на някоя стена,минувачките ще започнат да пищят и да бягат. Ама дай им десетметров макет,вършещ абсолютно същото, и ще им загреят обективите от снимки!
След като се поразходихме и хапнахме чудесна индийска супа в един мол, дойде време за летището. И Слава Богу…
Токио, 11 октомври 2014
Изборът да летим с FinnAir беше продиктуван от няколко фактора: цена, желанието да се поразходим в Хелзинки и добрите часове на полетите. Всъщност авиокомпанията не е лоша и е на нивото на Австрийските Авиолинии. Има обаче една особеност: във FinnAir работят най-грозните стюарди и стюардеси,които съм виждал! Имахме четири полета с тях и във всички ни обслужваха екземпляри, излезли сякаш от сценарий на филм на Хичкок. Една от стюардесите беше поне 100 кила и имаше лице на сумист. Телесата и реално излизаха доста извън пределите на коридора. Разбирам политическата коректност при назначенията, ама всяко нещо си има граници.
Самолетът беше пълен с тихи и дисциплинирани японци. Пред нас седеше младо семейство с две деца: бебе и сладко четиригодишно момиченце на име Годжи. С нея се закачахме доста време,после тя кротко заспа и повече не шукна по време на полета.
Пристигнахме на летище Нарита в Токио в що-годе прилична форма след десетчасов полет. Господ не ми е дал дарбата да спя в самолети и други превозни средства, затова се отдадох на изучаване на пътеводители и книги за Япония по време на полета. Особено ме забавляваше книгата на един американски учител,прекарал няколко години в префектура Фукуи.
На летището се наредихме чинно на опашка,за да си получим пропуските за Japan Rail (JR Pass). Тези пропуски се издават с предварителна заявка само за туристи и струват около 200 Евро за една седмица, но са истинска необходимост, ако ще пътувате с влак из Япония. С тях можете да пътувате с практически всички влакове, а парите си избивате само с едно пътуване от Токио до Киото. Използвахме пропуските още за пътуването до Токио с летищния експрес. Първото впечатление от експреса беше интересната система, с която всеки може да си завърже куфара за рамката на багажното отделение. Това става с нещо като катинар, на който избираш индивидуален код. На японците явно не им липсва практичен подход към живота.
Пак на летището Ели забеляза голям прозрачен чадър и настоя да го вземем. Били много модерни в момента. Та този чадър пропътува с нас над 1000 километра с влак, 3000 километра с кораб и 8000 със самолет, за да пристигне накрая в безупречно състояние. Жена ми е упорит човек, трябва да и се признае.
В Токио отседнахме в хотел Метрополитън на гара Икебукуро. Това е една от основните спирки в Токио, но едва ли има повече от 5 квадратни километра и 50ина изхода. Оказа се истинско попадение като локация,защото повечето влакове и основни линии на метрото минават оттам. Иначе хотелът си беше стандартна бизнес класа, само дето стаите бяха точно 10 квадрата. Всичко си е на мястото, но е някак си…оптимизирано. Хладилникът е с размери двайсетина сантиметра, телевизорът се прибира в стената, леглото е опряно до стената и до него се стига, като прескочите стола. Това изглежда е стандартът за стая в Токио. Тук обаче се случи първият ни сблъсък с истинска,висококачествена японска тоалетна. Реакцията ни беше горе-долу като тази на карибските туземци, видели за първи път кораба на Колумб. Влизате в мъничката тоалетна и се озовавате лице в лице с нещо като пулт за управление на космически кораб. От него може да управлявате функции като „затопляне“, „подмиване“, „ароматизиране“ и други такива жизненонеобходими неща. Доколкото знам, има модели,които правят и медицински анализ на изходящия материал и ви пращат резултата по уай фай. Къде са те, къде сме ние!
Излязохме на разузнаване с бой, както казват военните, и точно до Икебукуро чухме силна музика и викове. Оказа се,че се провежда фестивал на народните умения,който трае няколко дни. Успяхме да видим народни танци и ритуали, както и бойни изкуства. Представата на за японския фолклор е силно повлияна от самурайските филми и, разбира се, има малко общо с действителността. Всяка провинция има свои специфични, много разноцветни костюми. Самите японци от различните провинции същото изглеждат различно.
Икебукуро се оказа много приятен регион, като за наша изненада и удоволствие предлагаше голям избор от кафенета европейски тип, пицарии и дори салатени барове. Явно поради дълготрайното присъствие на американски войски в Япония, както и започналото още през втората половина на XIX век отваряне към Запада са допринесли за проникването на по-голямо културно влияние. Нас това обаче ни устройваше, защото доброто еспресо е висше достижение на цивилизацията и основно условие за правилното ни функциониране като индивиди.
Оттам отидохме да разгледаме Токио от наблюдателницата на Токийската Градска Управа. Сградата е проектирана от Кензо Танге и човек може да се качи на върха съвсем безплатно, а гледката е удивителна. Токио не е като другите градове. Толкова е огромен,че реално няма една карта на града; вместо това ви дават карта на отделните региони като Шинджуку, Гинза и т.н. Градът определено не е най-красивия на света, но има свой характер. Всеки четвърти японец живее на разстояние до Токио, от което може да ходи на работа там. А това са над 30 милиона души…
Тук трябва да кажа, че основната забележителност на Япония не са храмовете,градините и замъците, а хората. Японците се отличават с много голяма услужливост. Разбрахме, че е съвсем нормално за служител да напусне магазина си и да ни заведе лично до мястото, което търсим. Английският си е екзотична рядкост, но всеки поне се опитва да разбере и помогне. Коректността е издигната в култ-никой не лъже и не взима бакшиш. А и защо да взимаш допълнителни пари за услуга, за която клиентът вече си е платил и ти е осигурил хляба? Страната е в определена криза и тя си личи навсякъде: колите са поостарели, пътищата не са изкърпени… Но японците запазват онази дисциплина и присъствие на духа, които ще им помогнат да се измъкнат и пак да заемат подобаващото им място в Азия и света.
Особено сладки са японските тийнейджъри. Момичетата се обличат в стил,който е странна смесица от кукла Барби и лейди Гага с лек намек за Джон Галиано. Всички момчета са с прически в стил „моят фризьор се друса“. Но този техен малък бунт е разбираем. След няколко години ще ги засмуче корпоративната машина и цял живот ще ходят еднообразно подстригани и с еднакви костюми.
След настаняването в хотела отидохме до Акихабара, местната Мека за любителите на електрониката. Много светлини, манга и техника. В магазините цените са добри, само дето са за японски модели. Мислех да си купя фотоапарат или high definition Walkman,но се оказа,че са с менюта само на японски. Моделите за Европа и Америка са на двойна цена.
Тук трябва да опровергая един мит. Япония съвсем не е скъпата държава,която всички журналисти описват. Наистина в последната година йената се обезцени с 40 % спрямо еврото и долара, което прави притежателите на тези валути далеч по-платежоспособни. Но и преди това цените са си били съвсем човешки. Можете да се нахраните в прилично ресторантче за 1000 до 1500 йени (7 до 10 Евро). Дневната карта за токийското метро е 1000 йени, което никак не е много,имайки предвид обхвата на линиите. Минерална вода от автомат е 100 йени, или доста по-малко от цената във Виена например.
Токио, 12 октомври 2014
Сутринта хванахме метрото и отидохме до храма Сенсожи. Токийското метро е всъщност комплекс от две частни мрежи плюс влаковете на Japan Railways. В началото не е лесно да се ориентираш предимно заради езиковият проблем, но след 3-4 пътувания се свиква. Най-важното е да знаеш на кой изход да излезеш, защото някои изходи на една и съща спирка са на километър разстояние един от друг. Не видяхме прочутите наблъсквачи, защото те всъщност действуват само на една-две спирки и в час пик, а ние случихме уикенд плюс национален празник в понеделник. Но и от плътната тълпа, която беше в метрото в тези дни, мога да си представя какво е в 8 сутринта в делник… Друга интересна особеност е тоталната липса на каквито и да било кошчета за боклук, което е в рязък контраст с идеалната чистота наоколо. Накрая,аз лично максимално се наслаждавах на имената на някои спирки. Например Окачимачи, Гошо и, представете си, Митака…
До храмът Сенсожи се отива по интересна уличка,наблъскана с магазини за сувенири и лакомства. Тук ни чакаше малка изненада. Четирима японски студенти – две момчета и две момичета – се приближиха към нас и ни попитаха дали могат да ни бъдат безплатни екскурзоводи, за да упражняват английския си. Явно е честа практика,която се изисква и от университетите (те учеха бизнес и обществена администрация). Когато отговорихме утвърдително, и четиримата ококориха очи и започнаха да пляскат с ръце с писъци. Английският им беше на ниво горе-долу като на наш четвъртокласник, но се стараеха. Обясниха ни как да се пречистим с дим,преди да влезнем в храма,и как да си изтеглим късметче.
Тук е моментът да кажа, че всички местни божества (специално Сенсожи е посветен на будисткото божество Бодхисатва Канон) са много комерсиално ориентирани и го правят без всякаква свян. Искаш да поздравиш божеството – хвърли монета в дупка. Искаш да си изтеглиш късмет – плащаш 100 йени и разтърсваш една кутия. От нея изпада пръчка с номерче. С него се отваря съответното чекмедже, а вътре чака късметче. На мен ми се падна „най-голям късметлия ще си“. Но и да ти се падне нещо лошо, проблеми няма. Плащаш си монетка,връзваш лошия късмет на специално място и –пуф!- си се отървал от лошия късмет.
След храма отидохме до Императорския Дворец – или поне това,което се вижда от него. Най-интересното там е каменен мост. Иначе околният парк е доста банален. Явно ако не си японец, не можеш да усетиш значението на мястото.
Следващата стъпка беше храмовият комплекс Мейджи, посветен на едноименния император,който извежда Япония от феодализма и я прави развита държава. Самият храм е зелен оазис в сърцето на Токио,където дърветата са голям кът (в Токио се пада 10 пъти по-малко паркова площ на човек, отколкото във Вашингтон например). Много жени си носят кимоната. Особено интересно за нас беше да видим традиционни японски сватби. Паркът е много призрачен и интересен.
Вечерта бях приготвил малка изненада за Ели. Бях резервирал места в Molecular Tapas Bar на Mandarin Oriental Hotel. Обстановката там е много стилна, а шоуто е наистина велико. Бяхме 6 души, за които двама майстори на молекулярната кухня приготвяха на място дузина ястия с помощта на горелки и течен азот. Единият от майсторите, Кенджи, ни обясняваше как се приготвя всяко ястие и как да се яде. А да си изядеш молекулярната манджа не е лесна задача; за целта раздават чукчета и дори малко трионче… Вкусовите съчетания са уникални. Някои от тях избухват като забавена феерия на небцето; други са просто неочаквани. Някои от тях са толкова внезапни,че ми падна една пломба! Но като цяло ни остана незабравим спомен, в не малка степен и заради страхотната гледка на нощно Токио.
Шинкансен до Киото, 13 октомври 2014
Следяхме прогнозите за времето с голямо притеснение, защото знаехме за върлуващия в Китайско море супертайфун Вонфонг (Стършел). Тайфунът явно се придвижваше от юг на север и вече беше стигнал Киото, за където трябваше да пътуваме в ранния следобяд. Казваха,че ще стигне Токио по-късно през деня. Ние решихме да оползотворим деня, отивайки в National Art Museum, един от прочутите три музея в Ропонги. Там заварихме гостуваща изложба на Ке Д‘Орсе, посветена на импресионизма. Залата беше пълна с любопитни японци, стиснали аудиогидове. Изложбата си струваше, въпреки че някои от нещата ги бяхме вече виждали в Париж. Всъщност нашата идея беше да отидем в Tokyo National Museum, но пишеше,че той е затворен в понеделник. Докато пътувахме към гарата,за да хванем влакът за Киото, установихме,че всъщност музеят работи, защото този понеделник се оказва национален празник. Решихме, че щом в Киото върлува тайфун е по-добре да оставим багажа на гарата и да отидем да разгледаме този музей в Токио. На централната токийска гара, откъдето тръгват Шинкансените за Киото, споделихме плановете си с една любезна служителка на информацията, която говореше добър английски. Тя ни погледна замислено и каза: „Значи имате резервация за Киото за 14:00? Аз на ваше място бих се качила веднага на влака. Ако тайфунът ни удари,всички влакове ще ги спрат. Я вижте какво става около вас-всички тези хора бързат да се качат именно по тази причина…“ Ние се огледахме,поблагодарихме и за акъла и без забавяне се натоварихме на влака Шинкансен.
Известният у нас „влак-стрела“ Шинкансен оперира вече над 50 години. Скоростта му е между 240 и 320 км/ч в зависимост от модела. JR Pass покрива всички линии на Шинкансен без най-бързия модел; ние пътувахме с Хикари, който е най-добрата възможност, предлагана от JR Pass. Влакът вътре е доста опърпан и определено не е толкова луксозен, колкото TGV във Франция. Служителите са много любезни; предлагат се и кафе и закуски на съвсем нормални цени. Първият вагон е определен за пушачи. Вонята е толкова силна,че прониква и до съседния вагон, където беше запазеното ни място. Когато се оплакахме на кондуктора, той веднага ни даде нови места. Така или иначе, влакът ни закара за 2:40 часа от Токио до Киото. А това са си 513 км…
Киото, 14 – 15 октомври 2014
Тайфунът си беше отишъл от Киото, но последствията му се усещаха под формата на проливен дъжд. Хотелът ни Citadines се оказа просто перфектен: голяма стая с всички удобства в близост до центъра и гарата, при това на съвсем разумна цена. Предвид дъжда решихме да хапнем в едно ресторантче съвсем до хотела и това се оказа отлична идея. Опитахме се да седнем, но сервитьорката любезно ни откара до една машина на входа. Там поръчахме желаните ястия на един екран и платихме директно на машината. А вътре ми донесоха най-доброто свинско,което съм ял през живота си. Мммм!
Следващото утро ни посрещна с прохладно и облачно време. Дъщеря ни Алекс беше направила слънчевия си танц във Виена за нас и това явно се оказа решаващо за това да не вали. В Киото човек се придвижва най-добре с автобус – картата за цял ден струва 500 йени и мрежата покрива плътно целия град. Има и метро – необходимост за град с почти милион и половина население – но то има само две линии. Първо отидохме до храма Kinkakuji със златната пагода. Тя наистина ни впечатли-много изчистена и елегантна. Паркът също е много приятен.
Оттам се насочихме към шогунския дворец Nijo. От него снимки вътре няма да видите, защото във всички японски музеи е строго забранено да се снима. Даже на някои места има специални служители, които носят плакати „Снимането забранено!“ Самият дворец е интересен,но обясненията са много схематични. Аудиогидът,който взехме, беше общо взето безполезен. Все пак видяхме и чухме прочутият скърцащ под, който е предупреждавал стражите за идващи нинджи. Явно шогуните не са се чувствали в особена безопасност… Паркът на двореца е, както всички подобни в Япония, добре поддържан и интересно замислен.
След тези две дестинации решихме, че е време да похапнем. Бях решил да опитаме темпура и затова отидохме в Yoshikawa Inn. Посрещна ни възрастна японка, която не говореше грам английски. Темпурата се приготвя пред вас и представлява месо, риба и зеленчуци, пържени в особен сос. Мен лично не ме впечатли особено. Впечатлих се обаче от тоалетната на ресторанта, където звучеше Шопен. Всъщност, ако великият поляк беше пробвал японска тоалетна, би и посветил поне една соната. Фиксацията на японците към тоалетните минава всички граници. Седалките се загряват, има всякакви функции, а командното табло напомня това на космически кораб. Ще хвана да стана дистрибутор на фирмата Тото (най-големия производител на технологични тоалетни). Много хляб има в този бизнес.
После се поразходихме малко из централно Киото. Градът е интересен, с много шопинг аркади, малки кафенца и магазини. Натоварихме се пак на автобус и отидохме до друг храм, Kiyomizu. Този храм е един от най-известните в Япония, но мен лично ме разочарова. Стори ми се твърде комерсиален и претъпкан. До него се отива по известна улица с магазини, но тя е толкова пренаселена,че всяко удоволствие се губи. Пред храма три японски тийнейджърки ме нападнаха с искане да си направим селфи. Когато се съгласих с ентусиазъм, те започнаха да се кикотят и да пищят от кеф.Знам,че направих три дечица щастливи.
До храма има светилище на богинята на любовта. Има поверие,че който мине със затворени очи между два камъка пред светилището (разположени на десетина метра един от друг), любовното му желание ще се сбъдне. Местоположението на тези камъни болезнено ми се изясни,когато с напълно отворени очи се светнах с все сила в един от тях и почти си счупих коляното. Мамка му и камък!
После се спуснахме през една наистина чудесна странична уличка и минахме през кварталът на гейшите Годжо. Гейши не се показаха-явно беше доста рано за тях-но намерихме няколко очарователни малки храма. Вечерта отидохме да се поразходим в центъра,където накупувахме сувенири и се разходихме по прочутата улица Понтончо. Тя се оказа много комерсиализирано място,пълно с надценени ресторанти. Ели заложи на сушито на една съседна улица и заяви,че е великолепно.
На следващия ден имахме още 3 часа в Киото. Оползотворихме ги чудесно, като отидохме пеша до Sanjusangendo Hall, където има 1001 статуи на хилядоръката Канон. Великолепно място с невероятни статуи и много добри обяснения. В двора ни обсадиха японски ученици,които си бяха приготвили въпросници за нас на английски. И ние с Ели, нали сме си добрички, отговаряхме…
Точно отсреща се намира Националния Музей на Киото. В него видяхме добра колекция от японски артефакти. Музеят е компактен и се разглежда бързо, но дава добра представа за историята на японската култура.
Йокохама, 15 октомври 2014
На обяд се натоварихме в Шинкансена и след две прекачвания се озовахме на дока в Йокохама. Оттам трябваше да се натоварим на круизния кораб. Посрещна ни нетипична за ден на отплаване тишина. Аз се притесних сериозно – дали не бяхме объркали мястото??? Накрая намерихме гише на Princess Cruises,където една ошашавена служителка ни обясни,че заради супертайфуна круизът е съкратен с един ден и щял да почне след 24 часа. Ама как,никой ли не ни се бил обадил да ни предупреди? Ми това било ужасно. След като порядъчно им се накарах, ни предложиха няколко хотели като алтернатива за нощта. Избрах най-познатия като име, Ню Отани, и това се оказа великолепен избор. Хотелът е точно в центъра на модерния регион на Йокохама, Минато Мораи 21, и от 15 етаж се открива феноменална гледка към пристанището. Вечерта се разходихме из комплекса на кулата Лендмарк, пълен с великолепни магазини и ресторанти, и се наснимахме на фона на пристанището. За вечеря си поръчахме нещо като японски гювеч, в който вместо месо имаше соя. Беше много пикантен и вкусен,ама соята някак си не можа да ме наяде.
Четвъртък сутринта решихме да уплътним с посещение в Техническия Музей на Мицубиши. Музеят е много интересно място,пълно с прилежни японски ученици. Там децата могат да правят опити и да разберат основните принципи на техниката. Отделно от това фирмата Мицубиши си прави реклама,показвайки продуктите си като ракетни двигатели,например. Интересното е,че фирмата показва без притеснение и прочутите си изтребители Мицубиши Зеро, нанесли сериозни поражения на американците през Втората Световна Война. После решихме,че сме огладнели от усилието, и си хапнахме великолепни палачинки. Бяха заляти със специално кленово масло и хипер калорични, но поради това и неимоверно вкусни.
Корабът
Накрая дойде време за натоварване на кораба. Подредихме се с още 2500 души на опашка и започнахме досадния процес по чекирането,който отне почти 3 часа. Корабът Diamond Princess е построен в Япония (всъщност точно от Мицубиши), дълъг е 290 метра и широк 37. Може да побере 2670 пътници и 1100 души екипаж. Нашите спътници бяха предимно американци, англичани, австралийци и канадци. Имаше обаче и доста китайци, руснаци и израелци. Ние си бяхме единствените българи от пътниците. От екипажа имаше петима българи. Трима от тях – Радо,Алекс и Боби- работеха в казиното и с тях успяхме да се видим няколко пъти. Беше много интересно да си говорим и с другите пътници. Австралийците са много дружелюбни и ни дадоха полезна информация за бъдещи пътувания в Австралия. Израелците имат високо мнение за България и няколко от тях ни казаха,че идват редовно на почивка на Черноморието. Руснаците се държеха много изрядно и с удоволствие общуваха с нас, когато разбереха,че можем да комуникираме на руски. Една възрастна рускиня ми каза „мы старые русские!“ и с това обясни всичко. Когато казах на едни млад руснак,че в България има много руснаци,които притежават собственост, той ме погледна и каза: „Надявам се,че се държат както нормални хора, а не както обикновено…“, при което умрях от смях. Единственото неприятно общуване беше с английско семейство,които бяха сякаш излезли от рекламна брошура на Найджъл Фарадж. Започнаха да обясняват как били преди 25 години в България и колко не им харесало, как българите за съжаление сега имали право да работят в Обединеното Кралство и каква беднотия била в България. Обясних им кротко,че в България на глава от населението има повече Бентлита и Майбах, отколкото в родината им. Това,а навярно и фактът,че говорех английски по-добре от тях, ги накара да млъкнат. После се разминавахме по коридорите, без те да ни поздравят.
Тук идвам до въпроса с китайските туристи. Не говоря за китайците от Тайван, Хонг Конг или Сингапур – те са възпитани и цивилизовани хора. Говоря за туристите от Китайската Народна Република, израснали в някое село в Централен Китай и направили наскоро по някой юан. Тези другари нямат елементарна представа от нормите за поведение в общество. Блъскат се безскрупулно, пререждат се,крещят. В един от бюфетите на кораба баба-китайка ме отнесе като боен кораб рибарска лодка,за да ме пререди. В метрото в Хонг Конг веднага си личи кой не е местен китаец – местните винаги изчакват да излязат първо другите. А китайските туристки са най-страшни от всичко. Те знаят само три степени на говорене: високо, по-високо и кресчендо, като настройките по подразбиране са за последното. Така че сте предупредени…
Иначе ключовият момент за добро прекарване на круизен кораб е да изберете правилната каюта. Трябва да е далеч от асансьори, перални и сервизни помещение,ресторанти и дискотеки. В това отношение наистина уцелихме. Нашата каюта беше тиха,широка и добре уредена,с балкон 3х3 метра. Корабът е преминал цялостен ремонт наскоро и си личи.Особено ме впечатли каютната система за развлечения. Оборудвана е с 42 инчов телевизор с всякаква информация, 10 телевизионни канала (включително ESPN, така че гледах няколко английски мача), и нови филми. Гледах и стар японски филм за самураи. В него показваха как през 19 век обучават самураи да стрелят с оръдие. Инструкторът им си скубеше косите и викаше: “Престанете да се кланяте един на друг – ще ви застрелят през това време!”
Развлеченията на кораба са много и разнообразни. Гледахме три представления в театъра,като и трите бяха на високо ниво. Гледахме и филм на горната палуба на огромен екран. В тон с японската тема на пътуването филмът беше „Годзила“. Посетихме и доста лекции-някои от тях много добри, някои не дотам. Имаше демонстрации как се прави суши например. Успяхме да направим и турнир по бридж (от скромност няма да казвам кой победи). Отморихме и в японската баня.
Обслужващият персонал се състои предимно от филипинци. Някои от тях имат леко дразнещ манталитет на сервилност, други просто си вършат работата.
Може би най-доброто от кораба беше храната. Всяка вечер в ресторантите имаше различно меню, а и опциите къде да се храните са много. Дори и в бюфета на последния етаж храната е супер. В това отношение Diamond Princess е поне две нива над Costa Luminosa, с която ходих на круиз в Норвегия предишната година.
Осака, 17 октомври 2014
В петък на обяд пристигнахме в Осака. Първата ни работа беше да се насочим към замъка Осака. Той не е оригиналният, а възстановка от 20 век. Оригиналният е горял и е разрушаван няколко пъти. Но и възстановката е много внушителна заедно с паркът наоколо. За мен замъкът и музеят в него са много интересни, защото са свързани с любимата ми книга „Шогун“. Замъкът е построен в 1603 година от Хидейоши Тойотоми, описан като Тайко в романа. А после е превзет в 1615 от Токугава,прототип на Торанага в книгата. В музея има много интересни брони, мечове и картини от 17 век. Всичко от битките при замъка е описано: кой с какво знаме е бил, каква броня е носил,колко глави е отрязал… След замъка отидохме в центъра на Осака около станцията Намба. Градът е много модерен и впечатляващ,само дето никъде няма безплатен wi-fi! Даже и в Старбъкс ударихме на камък. А както се знае, ако съвременният човек не си е чел пощата два дни се чувства като болен…Накрая все пак успяхме да се вържем и да изпратим мейл на децата.
Окинава, 19 октомври 2014
След още един ден в морето спряхме за няколко часа в Окинава. Това е най-южният японски остров и до 19 век е бил независимо царство Рюкю. Островът е бил и сцена на една от най-ожесточените битки между японци и американци през 1945. Днес в столицата Наха може да се разгледа щаб-квартирата на японското морско командване. Там са се самоубили с мечове или гранати стотици японци-офицери, войници, че дори и медицински сестри – само за да не понесат срама да се предадат…
Ние обаче не отидохме да разглеждаме монументи от войната, а се поразходихме из централната улица Кокусай-дори, на която имаше местен фестивал. Жителите на Окинава определено са различни от японците като обичаи,а и по външност. Окинавците са по-мургави и с едри глави.
След като напазарувахме сувенири, отидохме до градината Шикинаен. Градината е наистина хубава, но леко занемарена. Все пак си струваше пътуването с автобус.
Тайван, 20 октомври 2014
Дойде ред и на Тайван. Спряхме в пристанищния град Кеелунг, на петдесетина километра от столицата Тайпе. Много от пътниците на борда бяха взели екскурзии до Тайпе за по 150-200 Евро. Ние вместо това отидохме на гарата, където си купихме билети за отиване и връщане до Тайпе срещу 2 Евро на човек (!!!). Влакът е бърз и удобен и ни закара до центъра на Тайпе за 45 минути. Оттам се насочихме директно към Музея на Националния Дворец. Когато бяга от войските на Мао в края на 40те, Чан Кай Ши прибира близо 1000 палета със съкровища от дворците и музеите на Китай. Всички тези чудеса сега могат да се видят в Музея на Националния Дворец. Или по-скоро щяха да могат да се видят, ако не бяха огромните тълпи вътре. Никога не съм виждал такова стълпотворение от хора,дори и в Лувъра или Уфици. Просто беше страшно, особено ако се има предвид,че повечето посетители бяха туристи от Китай… Както и да е, с малко късмет видяхме китайски яспис,скулптури,картини и ръкописи, датиращи от 3-4000 години преди новата ера. Човек почва да разбира защо китайците смятат останалите за варвари…
Измъкнахме се с шумна въздишка на облекчение от музея и отидохме в храма Лонгшан. За мен лично това беше едно от откритията на пътуването ни. Храмът е просто великолепен: изящен, с цветове и дърворезби сякаш увиснали във въздуха. Много хора идват тук да оставят по някой дар и да се молят,напявайки тихо химни към Буда. Това придава на мястото много мистична, но и приятна атмосфера.
След храма се отправихме към Тайпе 101. Това беше най-високият небостъргач в света (508 м),докато през 2010 година в Дубай откриха Бурж Халифа. Ели искаше да опита непременно пелмени по китайски (дим сум) в прочутата верига Дин Тай Фунг. Оказа се,че там се чака за сядане по 50 минути,като ти дават резервационно билетче. Ние си резервирахме места и отидохме през това време да се качим на наблюдателницата на Тайпе 101. За там се плаща и се чака доста,но си заслужава. Тайпе е впечатляващ град не само с размерите си, но и със самочувствието на хората, организацията и транспорта. Видях много елегантни хора, хубави коли и класни заведения.
След като се наситихме на гледката, дойде време за пелмените. Наистина има за какво да са известни. Поднасят се в дървени кутии,ядат се потопени в специален сос и са много вкусни. Освен това ги приготвят директно пред вас зад стъклена стена. Млади момци с маски оперират като роботи и произвеждат стотици, хиляди пелмени. Ние пробвахме с пилешко и скариди.
Накрая имахме около 2 часа да се приберем до кораба. Ели все седеше като на тръни, защото мислеше.че ще закъснеем. Аз имах повече доверие в тайванската влакова система и се оказа,че съм прав. Класирахме се точно навреме.
Хонг Конг, 22 – 23 октомври 2014
По план трябваше да напуснем кораба на последната ни спирка Хонг Конг в 9:30 сутринта. „Ще се наспим добре и после ще се впуснем да разглеждаме“, мислех си аз. Да, ама точно в 6:15 сутринта ме събуди възклицанието на Ели от терасата на кораба „Лелееее,ела да видиш!!!“ Вече разсънен се изсулих от леглото и отидох да видя причината за възторга и. А причина имаше, и то основателна. Крайбрежната линия на Хонг Конг бие всичко, което сте виждали. Нови небостъргачи от всякакъв размер и форма са се подредили като войници, създавайки усещането,че сте се приземили на друга планета.
След като се настанихме в хотела се спуснахме стръвно да изследваме. Първо обаче трябваше да се преборим с особеностите на местното метро. В него надписи на английски има навсякъде, но спирките са толкова огромни, че ни излязоха мазоли на краката. И,разбира се,китайските туристи са навсякъде…
Първо се качихме с трамвая на Виктория Пийк. Този хълм е на над 400 метра височина и предоставя чудесни гледки – стига да няма смог или облаци. Там са и едни от най-скъпите недвижими имоти в света. Къщи от по 50 милиона щатски долара не учудват никого. Между другото, в Хонг Конг използват за строежите си скелета от бамбук, дори и на небостъргачите. Хем евтино, хем здраво.
След хълма минахме с ферибоота от остров Хонг Конг до остров Каулуун. Пътуването е десетина минути и струва само 50 стотинки. Гледките обаче си заслужават.
Решихме да завършим деня с шопинг и отидохме на Нейтън Роуд, местната Витошка. Да, ама въпросният роуд е дълъг близо 4 километра. На него са и някои от основните протести срещу управлението в Хонг Конг. Приличат много на някогашните палаткови лагери пред Народното Събрание в София. Студентите са идеалисти и май не им е много ясно за какво точно се борят. Туристите ги снимат , а местните хора ги заговарят, за да ги подкрепят или да им кажат колко не са прави. Съмнявам се обаче протестите да постигнат кой знае какви успехи. Китайските власти не са известни с отстъпчивостта си.
В края на деня краката ни бяха в отчайваща форма. Достигнахме хотела и с вопли се проснахме на леглото.
На следващия ден решихме да отидем до една забележителност, която се оказа съвсем наблизо до хотела ни. До Големия Буда се отива с дълга кабинкова линия. Пътуването е 25 минути, а ние взехме и кабинка с прозрачен под, та всеки път,когато погледнех надолу, ми се разтреперваха мартинките. Самият Голям Буда е внушителна 34 метрова статуя, а около него има много приятен комплекс с магазини и ресторанти. Има и будистки манастир. Ели се забавляваше да снима будистки монаси, които снимат със смартфони. Оттам напазарувахме супер сувенири.
Въобще в Хонг Конг всичко се върти около алъш вериша. Затова решихме да уважим местния шопинг мол. В началото магазините ни се сториха убийствено скъпи. Имат тактиката да сложат надпис „намаления до 50 %“, след което слагат намаление на един-единствен артикул върху предварително надути цени. Накрая обаче късметът ни се усмихна. Намерихме аутлет на Армани, Дона Каран и Калвин Клайн с наистина добри цени. От Мастъркард ще са доволни.
Понеже това беше последната вечер на пътуването ни,решихме да се поглезим и отидохме на вечеря в Кафе Грей Делукс. То се намира на 49 етаж в хотел Мариот и предлага уникални гледки към пристанището. Оказа се обаче,че не мога да намерят резервацията ни, въпреки че аз надлежно я бях разпечатал. В крайна сметка не само я намериха, а и ни настаниха на най-добрата маса с чаша шампанско за извинение. Така се прави! А храната беше просто супер. В крайна сметка си заслужихме глезенето с отдадената си служба на бога на туризма (който и да е той), а и ни чакаше 16 часов полет до Виена през Хелзинки.